автор: Емилия Попова
 
"Човекът се отличава от животното по това, че може да завърши живота си със самоубийство.“, казва Жан-Пол Сартър. Онези, които отнемат живота си, не искат да умират, а по-скоро да избягат от суровата житейска действителност. Защото за тях животът е страдание.
 
Всяка национална литература има своите безсмъртни самоубийци. Така е и с българската. Над нас още витаят сенките на обичаните поети Яворов, Пеньо Пенев, Петя Дубарова...
 
Истинският писател/поет непрекъснато е разкъсван от съмнения. Творците са най-раними...
 
 
ТОДОР ПЕЕВ /1842-1904/ е първият самоубил се български писател. Той е роден в град Етрополе. Първоначално се образова в родния си град, след това в Ловеч и София. Учи във Френския колеж „Сен Беноа“ в Цариград. Работи като главен учител в Силистра, Кюстендил и Етрополе. Включва се в национално-освободителните борби на българите. Избран е за председател на Етрополския частен революционен комитет на ВРО. Взема участие в работата на Общото събрание на БРЦК в Букурещ. След Арабаконашия обир, към който има отношение, заминава за Браила. Работи като деловодител на Българското книжовно дружество и редактира неговия печатен орган „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“. Взема участие в подготовката на Старозагорското въстание в 1875 година и на Априлското въстание на следната 1876 година. След Освобождението заема редица важни административни длъжности. Окръжен началник на Златишко, Кюстендилско, Варненско, Плевенско и Свищовско. Окръжен управител във Варна. Търговски агент в Скопие. Член е на Българското книжовно дружество. Автор е на ценни мемоари и пиесата „Фудулеску, прокопцаният зет на хаджи Стефания“. В края на 1882 г. той е уволнен и пенсиониран. А е едва на 40 години... Пише писмо до Захари Стоянов да разреши продължаване на учителстването му, но отговор не получава... През 1899 г. се сещат за него и го назначават за окръжен управител на Варна. Уволнява го лично Фердинанд. Тодор Пеев се връща в София и заживява със спомените си. Животът в уж свободна България не го радва. И на 26 юли 1904 г. той се прострелва под сърцето и в слепоочието.
 
 
От този свят си отива доброволно и ДИМИТЪР БОЯДЖИЕВ /1880-1911/ – нежен поет, съперник по талант на Яворов, един от първите майстори на елегията в българската литература. Останал сирак на 13 години, поема издръжката на голямото си семейство и напуска училище. Постъпва в общината като писар, самообразова се, пише стихове в духа на социалистическото увлечение. През октомври 1901 година заминава за София и чрез ходатайството на Константин Величков започва работа в Отделението за печата при Министерство на външните работи. Едновременно е уредник на сп. „Летописи“ (издавано от Константин Величков), в което сътрудничи със стихове и преводи от руски език – творби на Михаил Лермонтов, Иван Тургенев, Максим Горки, Леонид Андреев, Иван Бунин, Фьодор Тютчев и други. Секретар е на българското консулство в Марсилия, работи в Дирекция на печата. Сътрудничи на списанията „Ново време“, „Съвременна мисъл“, в. „Българан“ и др.
 
Самоубива се заради нещастна любов на 12 юли 1911 г. в София. Никой не знае името на жената, заради която Димитър Бояджиев се лишава от живот. Нежният и изящен поет, ранимият самотник се прострелва с револвер, оставяйки две писма. Едното до прокурора, за да не бъде заподозрян никой за смъртта му, и другото до тайнствената си любима. Съдържанието на второто до ден днешен не е разкрито. Решението за самоубийство не е импулсивно. Димитър Бояджиев се връща от работа по обед, кимва мълчаливо на по-малкия си брат Иван и се заключва в стаята си. След десет минути се разнася изстрел. Дал е лаконични, но точни указания - да не му правят аутопсия, да бъде погребан скромно и по християнски, без опело, защото не се полага на самоубийците.
 
 
 
 
НИКОЛАЙ РАКИТИН /Никола Василев Панчев, 1885-1034/ е роден в с. Лъжане, Софийско. Завършва славянска филология в Софийския университет. Участва в Първата световна война. За първи път печата през 1906 г. в сп. „Демократически преглед“. Поезията на Ракитин е предимно пейзажна. Стихосбирката му „Размирни години“ е протест срещу войната и насилието над човека. Сътрудничи на списанията „Българска сбирка“, „Просвета“, „Съвременна мисъл“, „Листопад“, „Златорог“, „Българска мисъл“ и на вестник „Светлоструй“. Негови първи творби са „Зима при Вит“ и „Пролет при Вит“.
 
Два фатални дни решават съдбата му - 1 и 2 май 1934 г. Тогава лирикът избира смъртта пред незаслужения позор, който му лепват шайка негодници от военните музеи в Плевен. След смъртта на техния създател и несменяем директор - Стоян Заимов, мястото му заема Ракитин. Негодниците скрояват пъклен план. Тъй като са опитни в кражбите и грабежите, първо обвиняват Ракитин, че харчи много пари, значи бърка в музейната каса.
 
В същото време поетът тегли заеми, за да изхранва семейството си. Половин година той не получава заплата, защото музеите преминават от просветното към военното министерство през 1934 г. След слуховете за злоупотреба с пари, враговете му пускат мълвата, че той си е намерил нов съмнителен източник на доходи. На 1 май Ракитин е в София, където са и последните му срещи с негови приятели интелектуалци. Един от тях е Недялко Месечков, който го кани да се пресели от Плевен в София. Ракитин го гледа с разсеян поглед и му отговаря: "Да, да, може би ще остана завинаги в София." След час-два заминава за Плевен, прощава се с жена си, целува за сбогом дъщеричките си и веднага отпътува обратно за София.
 
Към 8 часа на 2 май, влакът минава Своге. Ракитин скача от мястото си, поглежда разсеяно около себе си и казва на своя спътник инж. Маринов: "Отивам да спя!" Наближава фаталния тунел номер 3 до гара Реброво.
 
Два часа по-късно известяват брата на Ракитин - Любомир, че трупът на поета е открит на парчета. Преди скока си във фаталния тунел номер 3, Ракитин на два пъти прави опити да се самоубие, но жена му Катя и близките му успяват да го спасят. Третия път никой не е могъл да му помогне. Поетът не може да живее без чест.
 
 
 
 
ПЕЙО ЯВОРОВ /1878-1914/ е, може би, най-обичаният български поет. Роден е в град Чирпан на 13 януари (1 януари стар стил). Завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1901 година работи като телеграфопощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало, София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия. След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“, във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). В 1909 година издава мемоарно-есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“. Озовал се в София, със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е поемата „Калиопа“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).
 
Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенстване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров, но скоро след това, при едно от своите пътувания (1910 година) изпраща към последния ѝ дом своята възлюбена, която умира от туберкулоза в санаториум и е погребана в Париж, Франция. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Напуска работата си в Народната библиотека в София и се заема изцяло с проблемите на ВМОРО. През 1910 година излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, сравняван с този на Христо Ботев. При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета.  Става първият кмет на Неврокоп след освобождението му в 1912 година.
 
Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 година, малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора прави сцена на ревност и се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 година поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Смята се, че отровата и пистолета, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров.
 
 
 
ПЕНЬО ПЕНЕВ /1930-1959/ е роден в с. Добромирка, Севлиевско. Учи в гимназия в Севлиево. Участва в бригадирското движение в Димитровград, при строежа на язовир Росица, като става негов бард, пишейки едни от най-романтичните и възторжени стихове за „новия живот“. Работи като журналист във в. „Димитровградска правда“. По-късно е редактор във в. „Стършел“. За пръв път печата през 1947 г. Автор е на стихосбирките „Добро утро, хора!“ (1956 г.), единствената стихосбирка, която излиза приживе, „Ние от двадесетия век. Димитровград. Стихотворения“ (1959) и „Стихотворения“ (1961, посмъртно). Наричан е често „Поетът с ватенката“. Животът му е изтъкан от премеждия, разочарования и трудности. Страда от хронична депресия (възможно е и биполярно разстройство), а в последните години от живота си и от алкохолизъм. Негов кумир е Владимир Маяковски. Много факти от живота и смъртта му остават в тайна дълги години, за да се използва неговото име от пропагандата като символ на комунистическата борба.
 
Към проблемите на поета, причинени от доносници, се прибавят и личните му брачни тревоги. Преди да влезе в казармата П.Пенев сключва прибързан брак, който при скандални обстоятелства е разтрогнат и е причина за първия му опит за самоубийство (12 септември 1950г). През 1955 година в Димитровград той се жени за Мария Господинова, през февруари 1956 год. му се ражда син - Владимир. Семейният им живот е изпълнен с безумни лишения, белезите от които са в неговата поезия. В същото време работи като сътрудник на в. Стършел и като такъв пътува постоянно по строителните обекти - Батак, Пещера, Мадан, Рудозем, Кърджали. Многолетните грижи и безперспективността го смазват и обезверяват, временните затруднения го карат да губи равновесие, почти постоянната меланхолия, породена от грубостта и незачитането и алкохола го лишават от сила за противодействие. През 1957 година при поредното му влизане за лечение в психиатрията за алкохолизъм, тъстът му прибира жена му Мария и детето в Тополовград.
 
В началото на 1959 година се връща отново в Димитровград, дълбоко огорчен от живота и неразбирането, което среща в столицата. Още с пристигането си, прави пореден опит за самоубийство с луминал, но успяват да го спасят навреме. На 27 април 1959 година в хотелска стая №118 на хотел „Москва“ в Димитровград след погълната смъртоносна доза веронал той написва своите предсмъртни редове, между които и тези до неговия приятел Митко Иванов: "Митко! Приятелю стари и насъщни! Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан..." В нарочно предсмъртно писмо до Началника на Окръжното управление на милицията в града Пенев снема отговорността за смъртта си от своите близки и познати.
 
И заспива завинаги...
 
 
 
 
ВЕСЕЛИН АНДРЕЕВ /Георги Георгиев Андреев 1918-1991/  влиза в българската поезия след 1944 г. със славата си на политкомисар в най-известното партизанско формирование – бригада “Чавдар”. Неговото стихотворение „Антон“ се изучаваше в училищата. След Деветосептемврийския преврат от 1944 година заема ръководни длъжности в проправителствения печат. Главен редактор на вестник „Народна войска“ (1944 – 1949). Работи във вестник „Литературен фронт“. Член е на ЦК на борците против фашизма и капитализма и на Пленума на Окръжния комитет на БКП в София. От 1986 до 1990 г. е член на ЦК на БКП. През 1947 г. публикува стихосбирката „Партизански песни“, писани в началото на 40-те години на ХХ век. През 1950 – 1954 г. е секретар на Съюза на българските писатели. От 1966 г. до падането на комунистическия режим е народен представител.
 
През 1979 г. Веселин Андреев прочита стиховете на току-що самоубилата се талантлива бургаска млада поетеса, /още ученичка/ Петя Дубарова. Нещо трепва в душата на 68-годишния писател. През 80-те години голямото му чувство буквално изригва в книгата му “Соната за Петя Дубарова”. Много от приятелите му и днес казват, че тази книга надминава по качества всичко, което Веселин Андреев е написал на младини.
 
След 1989 г. поетът веднага става обект на груби политически нападки. А разривът между него и Тодор Живков стига до съдбовни измерения – на 11 февруари 1991 г. творецът е намерен мъртъв в дома си в столичния квартал „Изток”. Андреев слага край на живота си, поглъщайки огромна доза лекарства. До него се търкаля предсмъртното му писмо: “Мои скъпи близки, близки единствени, мои далечни близки? Простете ми, че така насилствено, самоубийствено тръгвам към далечното, от което връщане няма. Но аз вече друг изход нямам. Депресии са ме връхлитали и по-рано, но не с такава разрушителна сила. Ако душата може да има рани, моята сега е една цяла рана. ... Не ме осъждайте. Не казвайте, че проявявам слабост. Трябват ми огромни сили, за да си тръгна от вас...Преди да изляза от живота, аз излизам от Българската социалистическа партия... Проклет да е Живков! И живковистите!”
 
Последната му повест, „Живков – мъртъв приживе“, е недовършена, но ръкописът е издаден от сина му след кончината му в Библиотека „Летописи“, София, 1991.
 
 
 
ЛЮДМИЛА ИСАЕВА /1926-1991/ е българска поетеса, съпруга на Младен Исаев. Родена е в Провадия. Завършва Педагогическия институт в Шумен през 1948 година. От 1949 година работи като сътрудник на Радио София. През 1964 година става редактор в издателство „Български писател“. Членува в Съюза на българските писатели. Автор е на много стихосбирки. Цял живот я гнети мълвата, че съпругът ѝ я протежира.
 
На 12 септември 1991 г. Исаева сключва договор за издаване на стихосбирката си „Сбогом на слънцето“. Дали е мислила, че само пет дни по-късно ще каже „сбогом“ на живота? Последното стихотворение, дало и името на книгата завършва така: „Тогава какво ми остава, Господи? Преди да кажа „сбогом“ на слънцето – като висша твоя милост – да изпия до дъно горчивата чаша, след която няма събуждане. Сега, след като всичко разбрах, осъзнах, проумях...“
 
Людмила Исаева изпива голяма доза хапчета и 300 г коняк. Намират я, изпаднала в кома на тавана. След няколко дена в болница, тя умира на 17 септември.
 
 
 
ХРИСТО БАНКОВСКИ /1937- 1976/ е роден в Габрово. Възпитаник на Априловската гимназия и на СУ „Св. Климент Охридски”, където завършва българска филология. След кратко учителстване в Момчилград живее и работи в София като редактор във в. „Пулс” и в Българско национално радио. Сътрудничи на много столични издания. Издава поетичните книги: „Рожден ден” (1961), „Далечен град” (1967), „Откраднати дъждове” (1967), „Български календар” (1971), „Мъжки години” (1974). Приет е за член на Съюза на българските писатели през март 1976 година. Посмъртно излизат стихосбирките му „Виждам планина” (1981) и „Най-горчивата любов” (1987). През 1999 г. Издателска къща „Славчо Николов и сие”, Шумен, издава част от непубликуваните му в книги стихотворения и поеми в „Зелени мълнии”, както и „Сърце на пътя” – Книга за Христо Банковски (спомени за него).
 
На 22 май 1976 г. се самоубива, като скача от деветия етаж на почивния дом на журналистите край Златни пясъци. Някои считат, че може да е паднал случайно. Погребан е в София. През 2003 г. костите му са кремирани и преместени в родния му град. Урната с праха му е вградена в родната му къща там.
 
 
 
 
ИВАН БУРИН /Иван Трифонов Алексиев 1912- 1991/ е роден в село Ребърково, Врачанско. Следва ветеринарна медицина и право в Софийския университет. Избран е в Централното ръководство на БОНСС и е един от редакторите на в. „Студентско знаме“ (1930 – 1935) и в. „Академик“ (1936 – 1939). Член на БКП от 1938 г. Печата за пръв път в сп. „Трезвост и култура“ през 1935 г. Участва във Втората световна война като военен писател – за нея написва сборниците с очерци „Как минахме Драва“ (1945), „С Григорий Орда на Драва“ (1972). Редактор в изд. „Български писател“ (1960 – 1965). Работи и в областта на фолклористиката и литературната история. Заслужил деятел на културата (1965). Носител на Димитровска награда за 1951 г. и на орден „Народна република България“ І степен (1973).
 
Самоубива се на 15 април 1991 г., като се хвърля от прозореца.
 
 
ТОДОР МОНОВ /1928-1996/ е български писател и сценарист, роден в село Дерманци, Ловешко, в семейство на учители. Завършва гимназия в родното си село и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Специализира кинодраматургия във ВГИК Москва (1962-1963). От декември 1959 г. е редактор в Българска кинематография. Драматург на Варненския театър „Ст. Бъчваров” (1964). От 1972 г. до 1990 г. е сценарист към Студията за игрални филми. Член на СБП, на БКП. Печата от 1947 г. - разказ във в. „Народна младеж”. Пише очерци и разкази за печата и радиото. През 1955 г. е специален кореспондент на Радио София за Баташкия водносилов път. Заместник-председател на Съюза на българските филмови дейци (1970-1972). Автор на книгите „Вълнения” (разкази, 1958), „Смърт няма” (роман, 1960, 1986), „Вярност” (повест, 1968), „Снежен човек” (роман, 1976), „Вярност. Снежен човек” (1978, 1988), „Брегът и терасата” (1988). По негови сценарии са създадени филмите „Хроника на чувствата” (1962), „Смърт няма” (1963), „Осмият” (1969), „Десет дни неплатени” (1972), „Компарсита” (1978).
 
Слага край на живота си в почивната станция на СБП в Хисаря на 02.09.1996 г., като си прерязва вените.
 
 
ГРИГОР ЛЕНКОВ /1938-1977/ е български поет и преводач, роден в село Опицвет, Софийско. През 1962 г. завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като учител в село Петърч, литературен консултант във в-к “Студентска трибуна”. В периода 1965-1968 г. е редактор за чуждестранна литература при Радио София, от 1968 г. е заместник-главен редактор на сп. “Родна реч”. През 1974-1977 г. е секретар на секция “Художествен превод” при Съюза на преводачите в България. Един от активните учредители на Съюза на българските преводачи. Дебютира със стихове през 1957 г. в сп. “Родна реч”. Превежда поезия от 1959 г. от чешки, руски, сърбохърватски, полски, лужишки и др. езици. Член на СБП. Най-голямото му преводаческо дело е “Евгений Онегин” на Пушкин (1971). Преводите му се характеризират с чистота на поетическата фраза, спазване на ритмиката, образността и логическите акценти на оригинала. Заедно със Светомир Иванчев превежда “Разкази от единия и от другия джоб” (1966) на Карел Чапек, а с Любен Любенов – “Древноегипетска лирика” (1969, превод от руски). Превежда стихове от Ф. Тютчев, В. Незвал, В. Михалек, Я. Връхлицки, Байрон, Гьоте, Шели и мн. др. Съставител и редактор на “100 шедьоври на европейската любовна лирика” (1976), “Това е една любов” на Олег Шестински (1978). Съставител и преводач на антологиите “Антология на световната любовна лирика” (1967, 1978), “Болка за Виетнам” (1971), “Чешки и словашки поети” (1971). Участва със свои преводи в “Лужишки поети” (1963), “Избрани стихотворения” (1964) от М. Ю. Лермонтов, “Избрана лирика” (1965) от А. С. Пушкин, ”Избрани произведения в 4 тома” (1966, 1967) от Лермонтов, “Избрани произведения в 5 тома” (1965-1967) от В. Юго, “Лирика” (1968) от Дж. Байрон, “Избрани произведения в 6 тома” (1969-1972) от Пушкин, “Виетнамски поети” (1973) и др.
 
Умира внезапно по време на Пушкиновите празници в Михайловское на 07.06.1977 г. в Ленинград, СССР. Версиите за загадъчната му смърт са инфаркт, сгрешена диагноза, самоубийство и дори убийство.
 
 
 
РОСЕН БОСЕВ /1946-1988/ е син на класика на детската литература Асен Босев и журналистката Росица Босева. През 1964 г. завършва гимназия в София, след това през 1968 г. българска филология в Софийския университет. Кореспондент е на в. „Стършел“ в Бургас (1969-1970 г.), Враца (1973-1974) и Сливен. По-късно е председател на Клуба на младия писател към СБП. Бил е редактор във в. „Стършел“ (1970-1973), отдел „Проза“ в издателство „Български писател“ (1975-1976) и заместник-главен редактор във „Литературен фронт“. От 1981 до 1987 г. е директор на издателство „Български писател“. Известен е предимно с нефантастичните си и някои фантастични произведения, както и с фейлетони и разкази. За първи път печата във в. „Стършел“. За романа „Портрети на небесни тела“ (1979) е удостоен с Наградата на ДКМС.
 
Босев-младши развива синдрома на писателските синове – мразел да му се напомня, че е роден със сребърна лъжичка в устата.
 
Има любовни връзки с известни жени по онова време – актрисата Анета Сотирова, с която има и брак, художничката Милена Йоич, има и брак с актрисата Елена Димитрова, от която има син – Росен.
 
Самоубива се на 18 януари 1988 г. като се хвърля от прозореца на дома си на ул.“Московска“.
 
 
 
ПЕТЯ ДУБАРОВА /1962-1979/ е родена в Бургас. Майката на поетесата има голяма роля в изграждането на личността и вижданията ѝ, като в същото време я напътства в света на изкуството. Петя Дубарова започва да пише стихове в най-ранна детска възраст, като нейните първи публикации са във вестниците „Септемврийче“ и „Народна младеж“, в списанията „Родна реч“ и „Младеж“. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков.
 
Учи в английската езикова гимназия в Бургас, което е нейна мечта. Петя споделя, че обожава английския език. Многократно изнася литературни четения на свои творби пред съучениците си. Независимо от ранната слава, която я определя като „най-младата сред големите творци на България“, Дубарова остава лоялна и добра приятелка, прилежна ученичка и палаво момиче. Тя е изключително общителна и лъчезарна и има много приятели, с които често излиза. Докато се забавлява в дискотека в курорта Боровец, Петя среща Пер, швед, в когото се влюбва. Той остава първата ѝ и единствена любов. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния“. Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да ѝ пише. Преживява го много тежко. Година преди да сложи край на живота си, Петя е обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството.
 
На 4 декември 1979 г., ненавършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета, оставяйки бележка със следния текст:
 
„            
 
Измамена
 
Младост
 
Прошка
 
Сън
 
Спомен
 
Зад стените на голямата къща
 
ТАЙНА
 
“
 
След изненадващата ѝ и загадъчна смърт плъзват различни слухове за причините за самоубийството. И до днес съществува версия, според която поетесата се е самоубила заради нескопосано комсомолско обвинение за саботаж. Обвинението е по повод повредена пръскачка на автоматизирана линия по време на средношколска бригада във фабрика...
 
 
 
 
 
ТОДОР ВЕЛЧЕВ /1935- 2010/ е последният самоубил се писател. Той е роден в гр. Перник. Завършва Нахимовско и Морско училище във Варна, където преди това баща му е учил заедно с Никола Вапцаров в същото училище. Биографията му е сложна и драматична. Следва медицина 7 семестъра и докато стигне до писателското поприще упражнява над 20 професии. Бил е работник, миньор, строителен работник, треньор, каскадьор (един от първите в България – 1957 г.), спасител, основоположник на културизма в България, помощник-капитан на траулер, директор на продукция, редактор и драматург в БНТ, издига се до заместник-главен редактор на Главна редакция „Телевизионен театър“ на БНТ в най-силните ѝ години. Основоположник на културизма в България, експерт на Съюза на българските командоси. Носител е на Голямата награда „Варна“ за маринистика през 1976 г. за сборника си „Фантазия за белите шапки“. Носител на Националната литературна награда „Николай Хайтов“ през 2005 г. и на Наградата „Златен век“ на Министерство на културата за 2006 г. Удостоен е и с почетния орден на Съюза на българските командоси. Член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели.
 
Има издадени 12 книги с разкази и есета, една част от тях са преведени в чужбина. Автор е на сборниците: „Фантазия за белите шапки“, „Формула 1“ (по която има направена телевизионна екранизация), „Щъркели в пламъци“, „Сините папагали“, „Стрелецо, прицел си“, „Лов на гърмящи змии“, „Звездният разбойник“, „Къща от светлина“, „Море без капитани“, „Окото на циклона“ и др.
 
Самоубива се на 19 септември 2010 г. с личното си оръжие, а последните му думи, записани в малко тефтерче са: „Не искам да съм просяк“, „Щастието е състояние на духа“, „Обичам ви“.
 
Посмъртно на 1 февруари 2011 г. Съюзът на българските писатели издава последната му книга  – „Последният скок“.
 
 
 
„Всичките причини за едно самоубийство може да разясни само самоубиецът.”, казва Емил Чоран.
 
Източник: https://www.biblioteka-bulgaria.bg/bg/balgarski-pisateli-i-poeti-izbrali-sami-smartta/