Когато Мириам Франк била дете за нея преселението без семейство, само с майка й, от един към друг дом, било рутинно преживяване. Родена е в Барселона през 1936 г. от майка германка и баща американец, и двамата с еврейски произход. Майка й била комунистка, а баща й анархист, който снимал филми.  Петгодишна, през 1941 г., Мириам Франк се качва на кораба „Serpia Pinto” без да има представа, че бягат от хайките, арестите и концентрационните лагери в нацистка Германия. На дванайсетгодишна възраст тя е бежанка от две войни и е живяла на три континента.
 
Бихме казали, че напоследък читателската публика непрекъснато попада на истории от евреи или за евреи в книги, които или се отнасят до изследвания, или до документални свидетелства и разкази, или до литературна проза – гръцка и преводна. До известна степен същото явление се наблюдава и в детската литература. Тези истории понякога съставляват ядрото на фикционална история, или преминават през нея като сюжетна нишка, а когато не са в нейния център, се появяват като вклинени във фабулата епизоди. Също така да отбележим, че когато тези истории, малко или повече истински, биват литературно претворявани, от една страна те са проучени и доказани исторически от авторите, а от друга са разказани, коментирани или проследяват обществени нагласи и политически възгледи. В по-голямата им част, обаче, те представят въпросителните и проблемите пред които са изправени авторите на тази проза и техните герои във връзка с тяхната еврейска принадлежност, както и травмиращите спомени от преследвания, особено тези описани от автори от по-старото поколение (Филип Рот, Исак Башевис Сингер, Елиас Канетиι, Едгар Морен и др.). За тези от по-младото поколение (Анна Зегерс, Джонатан Сафран Фоер, Никол Краус, Даниел Менделсон) на първи план като най-силна травма на двайсети век изпъква Холокостът.
 
От гръцките автори на проза по темата също са писали Йоргос Йоану („Еврейските гробища”, сборникът с разкази „Саркофагът”), Димитрис Хадзис („Краят на нашия малък град”, за депортирането на евреите от Йоанина), Никос Баколас („Големият площад”), Никос Кокандзис („Джоконда”, за депортирането са солунските евреи) Йоргос Скамбардонис („Узери „Цицанис”), Елена Хузури („Чичо Авраам не живее вече тук”), Никос Даветас („Еврейската невеста”) ….
Причините, които оправдават интереса – издателски и читателски – са комплекси и не са свързани изключително с признанието, което са получили споменатите автори. Те по-скоро представляват комбинация дължаща се на откриването на предмета за историческото изследване и проучването на конкретния период (например, в Гърция това правят Хаген Флайшер, Марк Мазауер, Рена Молхо, Рика Бенвенисте, Яковос Сибис, Корина Лампса…), на засилването на расизма/ антисемитизма в Европа и по-малко на някаква временна тенденция налагана от актуалното злободневие. Евреите, познатите непознати, са хора „сложносъставни”.
 
Става дума за свидетелството на Мириам Франк, еврейско момиче от германски произход, родено в Барселона преди Втората световна война, последвало майка си в държави и континенти (в Испания по време на Гражданската война, в свободната зона на окупирана Франция, в гостоприемно Мексико, Нова Зеландия и отново из Европа). Тоест, тя е имала съдбата на хиляди европейски бежанци потърсили убежище в опита си да се спасят от Третия Райх. Тук припомняме романа на Анна Зегерс „Транзит” (прев. Г. Депастас, .Атина, изд. „Агра”, 2006).
 
В случая на Мириам Франк Холокостът представлява фон на нейната лична история. Най-напред идват войната и бежанците, които не са изключително евреи като майка й и самата тя, а антифашисти, комунисти и либерално мислещи интелектуалци. Семейството на майка й се числи към категорията на асимилираните интегрирани евреи; въпреки факта че трябва да замине от окупирана Европа заради нацисткото антиюдейско законодателство, еврейската принадлежност не е занимавала нито роднините й, нито малката Мириам. Въпросът възниква в живота й, когато я попитали на осемгодишна възраст в католическо Мексико, „каква е” и тя не знаела как да отговори. Нямала представа какво означавало евреин и трябвало да попита майка си, за да разбере. Оттам нататък проблематиката около еврейската принадлежност се завръща отново и отново с различна напрегнатост всеки път в зависимост от фазата през която преминава героинята и нейните преселения.
 
В първата част на тази завладяваща изповед доминират връзката с майката и описанията на странстванията от една страна в друга, притесненията за оцеляването (сигурност, покрив над главата, прехрана), започването на живот, ненормален и смутен за всеки от членовете на това семейство с разхлабени спойки, в което бащата по същество отсъства, също странстващ и с второ семейство –„Pourquoi, maman, papa ne vient pas quand il dit qu’ il vient?”[1], пита тревожно детето.
Във втората част номадският живот на авторката продължава. И колкото повече напредва към разказа за живота й-като възрастна, толкова повече се множат въпросителните, които търсят обяснение.
 
„Усещането за дислоцираност и „разселеност”, което ме владееше, отново предизвика у мен смут и объркване… Обърканите изисквания заради редицата чужди домове и страни… Напразното търсене на един приемлив образ…” (стр. 120).
Изборът да стане специалист анестезиолог в родилно отделение: „…да позволявам съзнателното участие на майката в сложния процес на раждане на детето й, разчупвайки изолиращото разделение между хората… опитвайки се може би да й предам близостта, която някога съм изпитала, а след това изгубила”. (раната на отчуждаването от майка й).
 
 
„…още повече (анестезиологията като начин за освобождаване от болката) представлявала противопоставянето на човешкото безразличие, чиято финална пътека отвежда до Холокоста, и към други зверства извършени (и продължаващи да бъдат извършвани) по света и до днес. Що се отнася до мен, именно за това става въпрос” (стр. 289).
Задава си въпроси за трудно функциониращото семейство, което е създала, пита се доколко животът й има връзка с „вродената несигурност на постоянния бежанец и изгнаник, от една страна разбито семейство, с приятелства и домове, които са изгубени и непрекъснато съграждани отначало…, или дали в крайна сметка всичко „може би е било някакъв остатък от векове абсурдна омраза и отхвърляне, достигнали кулминация в нашия живот, оставяйки своя белег...” (стр. 292).
Успоредно с това се натъкваме на размисли за езика , майчиния – кой ли е бил той за Мириам? Испански, френски? Английския, който в последна сметка й дава поданство?
 
Каква роля играе немският, като отглас от езика на семейството на майката? Изненадата, която предизвиква у нея изказването на Салман Рушди, че „Съвременният човек няма корени”, логичното приемане от нейна страна на този парадокс, че „…половината от човешкия род изглежда са преселници, били са изгнани, превърнали са се в бежанци… Става дума за едно доста всемирно положение” (стр. 305), но и емоционалната й фиксация да открие корени.
Историята на Мириам Франк е историята на едно търсене, което в някакъв момент се е превърнало в спешно наложително, тъй като е искала да запълни празнотите в живота си с помощта на онези членове от семейството и стари приятели, които са били живи.
 
Последна глава: Неизменният стабилен център.
…В мен съществуваше една централна точка, която винаги се издигаше на повърхността от величествеността на планините, от едно спокойно езеро, от втурваща се морска вълна, от бушуващите цветове на слънцето по залез или от очарователния финес на едно цвете, от чистите мелодии на Бах или и бурния патос на Бетовен… Всички те идват и докосват нещо могъщо вътре в мен, независимо от времето, текущите моди или преобладаващата около мен култура. И това е неизменното непоклатимо средоточие на моето съществуване, коренът ми от който избуява онова, което ме прави мен самата: поток от спомени, чувства, мисли и реакции, които се губят и завръщат, обновяват се във всеки един момент, преплитайки стабилното- трайното с ефимерното в моето аз.
 
Изгнаница от момента на раждането си и вечен номад, сменяла езици, страни, домове и окръжаваща среда, приспособила се, изковала приятелства, развалила ги, омешала се с възрастни хора от различни националности и идеологии и с нейни връстници във всяка страна, където е попадала, възприела култури и изгубила ги в зависимост от обстоятелствата, те е почувствала самотата и отчаянието на номада, който се бори да се сдобие с идентичност и корени.
 
.Източник: http://www.marginalia.bg
Превод от гръцки: Здравка Михайлова