Адютант на Богородица

"Една екстраординeрна книга: една притча-мистерия. Специално трябва да се подчертаят езикът, на който говори романът, и ритъмът, тътенният ритъм, който го движи. Става дума за опряла се на мускул и жила, здраво изградена проза, даваща глас на много специфична визия. Трудно е посочването на точен неин аналог в нашата култура. От перспективата на литературната тъкан следва обаче да се забележи, че става дума за висока литература, вписана в неслучайна традиция."

Проф. Георги Каприев

 

"Заради таланта, бликащ от страниците, най-много бих я сравнил с „Калуня Каля“. За разлика обаче от Георги Божинов Росен Панчелиев е много повече поетичен, а стилът подчертано е онзи, който мнозина са свикнали да наричат „магически реализъм“. Езикът е великолепен, автентичен в диалекта си, истински и неподправен.

Българската литература се сдоби с още една прекрасна книга."

Митко Новков, литературен критик

 

 

 

Книгата е налична

 

Адютант на Богородица,  ISBN  9786192200336, цена 11.95 лв, корици меки, страници 112, тегло 120 гр, размери 14 х 21 см

FacebookTwitterGoogle+

   

 Откъс:

   

?

Пролог

Прозъзнал по дъжд и кал животът на поручик Сотир Симов.

Набивало ситно и студено и кога се пръквал по икиндия* на 11 ноември 1885 година.

Бил напреки в утробата на Неда, та я карали с покрита каруца в околийския град, да го роди там – на доктор. По разкаляния добруджански път, горката, получила напъни. Баба Сирма и Ристьо каруцарят изродили Сотирчо, ама тя се споминала. Таман повили малкия с де-що намерили – риза, месал, парцали, и се маели как да му вържат пъпа, в краката на конете се стрелнали седем-осем настръхнали вълка. Ристьо, макар и още момче, сколасал, та обърнал и с камшика хем ги разгонвал, хем пришпорил впряга към селото:

– Дий, дий! – крещял пряко сили.

Единият звяр ги стигнал. Метнал се в каруцата, озъбил се на Сирма, изръмжал, отворил паст, сграбчил повития и още неуреден Сотирчо... и скочил... Наплашени, конете опъвали мишци, издували жили, блъскали копита да изпреварят глутницата. С отправени към Господа ръце Сирма нареждала, плачела за погиналата дъщеря и за отвлечения внук. Каруцарят се чудел нея ли да оправя, колата ли да направлява,

* Времето към 16–17 часа.

 

да се не обърне... Било лудост да спре и да се върне за новороденото. Търтил напред. Щом наближили селото, вълците поизостанали.

Неда лежала мъртва. Върху ?, в несвяст, креела Сирма.

Тоз ден и час – на шестстотин километра на запад, при Цариброд в Сръбско-българската война, убили баща му на Сотир.

Взел първия си дъх, малкият се озовал пълен сирак. По дъждовната стълба към Господа си тръгвали завинаги най- свидните му същества. А той, сгушен под вълчица, за пръв и сетен път не сещал ни студ, ни опасност, ни глад.

Щом пристигнали, каруцарят се отбил в кръчмата и разказал що се случило. Трима ловци от Добрич хапвали и пийвали, но като чули, рипнали да избият глутницата, та да не налита и на други. Извила се обаче буря – суграшица, лед, виелица... Никой носа си навън не показвал. Три деня вилняла стихията, па се поукротила. Ловците възседнали охранените си добруджански коне, нарамили пушките, взели Ристьо, да им каже мястото, и потеглили. Бая време яздили, кога съгледали нещо да се движи отляво на пътя, недалеко, в широк овраг в синора между нивите. Чуло се вълче скимтене. Двамата спешили пушките и стреляли, по-скоро по посоката, че да вдигнат зверовете, ако са там... Другият се прицелил – чакал и дебнел... Глутницата изскочила, ама кривнала, па се шмугнала в храсталаците. Гръмнал по тях третият ловец, стреляли и другите...

– Май обърнах едрия – похвалил се младият авджия и пришпорил към синора.

Последвали го. Стигнали бързо, били на някакви си двеста разкрача. От вълците ни следа... Слезли, огледали свърталището им и аха да си тръгнат, се чул детски плач. Раздиплили високата суха трева и трънаците и що да видят – повито в някакви ризи и кърпи... детенце! Ристьо го взел под ямурлука си:

 

– Сотирчо е туй, Сотирчо на Неда! Дет ви разказвах... Ей я, ей тттуй мммойта риза, мойта. Как е останал жив! Божа работа!

Било на сумрак, задухал севернякът. Станало студено и четиримата ездачи побързали да се приберат. Върнали се в кръчмата. Повикали и баба Сирма. И там на топлото, между народа, разповили детето да видят всичко ли му е у ред. Разгледали го отвсякъде и възрастният ловец го вдигнал към фенера, па и го помирисал. Намръщил се:

– Ей, ора, то си вони на влък, бе. На влък! На диво! Вълчица го е очистила и олизала с езика си, вълчица му е прегризала пъпа. Вълчица го е кътала под себе си на топло, вълчица му е дала да бозае. То по туй време на годината вълците не бозаят веке, ама знае ли се, устата му на туй мирише. На вълче мляко... Първо от вълчица е засукал... Туй дете е вълче, ако да е чиляк. Тя кръвта му сменена. Вълча кръв тече по жилите му. Вълча! Тъмна... Сирмо! Само да не вземе върколак да стане, че ще изпонатръшка всичко – и добитъка, и хората... Да го фърлим в нивята, да си го прибере глутницата. Или да го скина още сега, та да ви не върши бели, га израсте – и извадил широк ловджийски нож.

– К’ви ги думаш, бе серсемино, я ми дай унуката – скочила му Сирма. – Вълче било! Ша го коли! Не е вълче, Сотирчо е. Тъй рече да го именуваме майка му, преди да даде Богу дух. Туй ми е унуката. Всички други ми умряха, сал той ми е...

– Дддай ? го, дддай ? го на жената, нейно си е, нейно си е – обадил се Ристьо.