Андрей Врачански. Познатият и непознатият

Има вълнуващи страници, които се превръщат в културен феномен, чрез който можем да прочетем музикалната ни летопис, музикалнокултурните ни нагласи, народопсихологията ни. Такава е историята на известните северняшки хора за духов оркестър. Създадени през първата половина на ХХ век в Северозападна България като индивидуално творчество, механизмите на тяхното разпространение предначертават пътя им на фолклоризиране. Причините за тази метаморфоза са в самта изпълнителска практика. Военните духови оркестри и селските музики са центърът на музикалния живот, особено в по-малките селища. Самите оркестри контактуват помежду си, обменят се ноти, организират се надсвирвания. Най-добрите маршове, хора, танцови пиеси, написани талантливо от техните създатели, народът приема като своя музика и обикновено не се интересува кой е техният автор.
Сред създателите на шедьоври в музиката за духов оркестър е и Андрей Врачански /1915-1990/. Възпитан в близост до фолклора, и той, както и други двама талантливи творци - по-възрастният Дико Илиев и Йордан Змейски, е изцяло потопен в музикалната амтосфера на неговото време. Врачански е автор на 41 хора за духов оркестър, на 30 марша, на 43 румби, фокстроти, валсове и други танцови пиеси. Особено популярни са еленините му хора.
Книгата за Андрей Врачански, написана от неговия син, Илия Врачански, е белязана от преклонението пред таланта на твореца, същевременно от огорчението, което отнася със себе си този скромен и честен музикант, автор на истински бисери в музиката за духов оркестър.