Бетонната фея

Романът на Иво Беров разказва за търсенето на един изконен, старинен, извечен образ, утаен в най-дълбоките подмоли на съзнанието. Търсенето на жената. На Бетонната фея. Срещите с нея. Разминаванията.


"Аз срещнах съществото.
И написах разказ за него. В него всичко е истина. Нарича се "Бетонната фея".
Бетонната фея е жена. Хубава. Странна. Добра, любвеобилна, милостива, състрадателна, омайна, прелестна, послушна, срамежлива, нахална и всякаква. Беше точно такава, каквато я описаха тези, които бяха общували с нея. Но на техните приказки никой друг освен мен не беше обърнал внимание.
Видях я. Почувствах я. Ще го напиша и с една старомодна дума, макар че ще прозвучи странно и не съвсем уместно.
Възлюбих я. Тя мен не. Тя си има друго
предназначение на този свят, нежели да обича някого.
Нейното предназначение на този свят е да го довърши.
Моите писания освен всичко друго са и молба към съществото. Да не довършва все още света. Поне докато съм жив. Да му даде още една възможност. Още малко време. Примерно трийсет - четиресет години. Или десет. (Щото не знам колко ще живея.)
Да не разкъсва все още мрежата от причинно-следствените връзки и съдбинните възли. Защото всички ще изпопадат. Ще бъдат смазани, разнищени, разнебитени, смачкани, поругани, подиграни, оплюти, сломени, принизени, отъпкани, разкъсани, орезилени, опошлени, изкривени, сгърчени, захвърлени, подигравани, ритани и оникаквени.
Защото ние нищо не сме, нищо не сме, нищо не сме, нищо не сме, нищо не сме, нищо не сме, нищо не сме, нищо не сме нищо не сме.


***

При базара на ендекато хората се блъскаха и се поглеждаха злобно едни други. С някакъв нездрав блясък в очите. Минах оттам, за да стигна през топлата и суха връзка до спирката на трамвай номер седем. От западния изход на ендекато до спирката има къмто 500 метра открит път. А по средата на пътя, срещу полицейското управление има кафене. Срещнах я пред кафенето. Или поне тогава си помислих, че я срещам пред кафенето. Даже се учудих, че я срещам пред кафенето, като се знае, че тя не ходи по такива места. Сега преценявам, че по-скоро съм я бил срещнал пред полицейското управление, а не пред кафенето. Но това е само смътно подозрение.
"Това ти ли си, не мога да повярвам, откога не сме се виждали, дай да те целуна, къде се губиш толкова време, защо не ми се обади, толкова ми липсваше, страшно се радвам, че те виждам, много добре изглеждаш, ти също..." - не си казахме ние.
Нямахме такива изблици. Не ни се получаваше някак си по този начин. Вместо това се гледахме мълчаливо известно време. После тя ме попита какво правя. ...
- Какво правиш? - попита тя.
- Познай. Нали много познаваш.
- Чакай да си помисля. Хм. Я ме погледни. Погледни ме де.
Притесних се. Притеснявам се да я гледам в очите, когато ми казва да я гледам в очите.
Иначе мога да я гледам в очите до самозабрава. Да влизам вътре, да се разхождам, да се гмуркам, да подскачам и да мърсувам понякога.