От болката ми е светло

Светът на Цвета Иванова е люлка за пораснали деца, картина на талантлив художник, пасторална емоция, уютна и „щастлива къща“, жив пейзаж, през чиито зелени морави текат реките на тъгата.

В тази книга думите имат тръни, детството е пришито с кръпки от спомени към настоящето на „сладкия хляб“, а любимите хора са „дъга, тишина и посока“.

Цвета пише стихове, родени в тъга или от обич и в тях е светло от пречистващата сила на болката. Но онази, която ни извисява до високото на смисъла. Светът ѝ е разказ за живота – цял, завършен, несъвършен… човешки. Остава само да го видите през палитрата на нейния талант. А тя владее цветовете на истината.

Ива Спиридонова

 

Цвета Иванова е поет. Дори извън смисъла, който носи определението. Тя разказва за просторите в живота, за раждането на детето, за сънищата в детството, за топлото в лятото, за светлината в природата, за всяка севда у всяко сърце. Нарича знанието сияние, рисува дома ни до най-незабележим детайл, така че отново да пожелаем да се завърнем в него, ако сме се отдалечили от глупост или заради странство, позволява на героите си да пускат своите закъснели хвърчила в небето, мълви с любов за силните любови и с болка за болките в тях – завършени и определящи всеки следващ ден; за свещеното, за черквата, за вярата в съществуването ни, за прераждането и вярата след смъртта. За завета. Признава за всички свои срещи с чудовища и определя себе си за такова: „Аз съм кошмарът на вашето стъклено щастие.“ Тя нищо не изопачава, никого не обвинява, не кълне, не хули, не обижда. Не в книгите, не в езика – от отражението в огледалото ни говори. Тя е нас и напомня защо сме се родили човеци. И че нищо човешко не ни е чуждо, не защото суетата ни привлича и суетата ни обезобразява. Защото ние сме суетата. Не философства с перифрази, а създава философия. И обича с всяка своя дума.

Симеон Аспарухов