Папурният бряг

Има едно обширно пространство край морето между Бургас и Поморие, което открай време се нарича Яр.

Странен е този бряг.

Никъде другаде границата между суша и вода не е толкова неясна и условна.

Малко по на север или малко по на юг – в къмпингите и по плажовете кипи живот, но ето, прекрачил някаква невидима граница, изведнъж се озоваваш в Яра.

Тишина и покой цари в тази пустош.

Дори и морето, навътре блестящо и синьо, а по края мътножълто и гъсто от примесената глина, връхлита някак приглушено и бавно размива бреговете с лепкав език.

Спокойствието обаче е привидно.

Лекият пукот, който си чул, като че ли от счупена съчка или хвърлен камък, не е случаен. Ето, чуваш го пак и после пак и това те озадачава, защото наоколо няма никой друг.

Откъде идва този шум?

Оглеждаш се по-внимателно и едва сега забелязваш, че от отвесния крайбрежен склон – оголен и ронлив, непрекъснато се откъртват малки бучки пръст и се посипват надолу.

Тук нищо не е сигурно и трайно.

Там, където до вчера е имало плаж, виждаш само сипеи, мястото, където днес е стръмно и непроходимо, утре може да е залив и малкото дървета, успели да пуснат корени в тази напукана земя, са обречени: бавно, заедно с целия бряг, те се движат към морето, в което все някога, едно по едно, най-накрая ще се сринат.

Да, Ярът продължава да пропада и никой като че ли не може да спре това.

Някъде все още се виждат жалките останки многобройни амбициозни начинания – полузасипани дренажни шахти, разкъсани отводнителни канали, части от разбити преградни стени…

Но, подобно на пустините, и Ярът има своя оазис.

Обграден от ляво и от дясно със свлачища, тук, точно по средата, е най-престижния бургаски квартал!

Вълноломите са спрели разпадането, образувала се е широка пясъчна ивица, над нея брегът е бил залесен – значи все пак с малко повече усилия и целият Ар би се превърнал в Рай!

Или това е една илюзия и природата само временно е прехвърлила разрушителната си мощ другаде – на около стотина метра на юг от селището, там, където днес ерозията е най-силна. Непредвидими и коварни, подпочвените води продължават да текат и никой не знае къде ще се появят утре.

Защото вече не морето, а тези невидими подземни реки разрушават брега горе.

Там, където те излизат на повърхността, се появяват зловещи пукнатини и земята пропада на пластове.

Огромни блокове се срутват надолу и свлачището, пощадило къщите, заплашва пътя, който води към бургаското летище…

Такава е земята, която наричаме Яр.

Струваше ни се, че няма друг, по-удачен символ, който да изрази сегашното ни състояние. Ярът, по един удивителен начин, сякаш олицетворяваше действителността и времето, в което живеем и всеки път, когато минавахме край неговите руини, един асоциативен глас ни напомняше картините на бедността и разрухата.

Ярът – това е нашия роден край, но не е ли също така и родината ни, и регионът ни?

Не се ли намираме днес всички ние, и физически, и духовно в нещо, подобно на него?

Затова ли съм написал тези разкази?

Не, има още една причина.

Тя е същата, поради която ние (въпреки всичко!) като омагьосани продължаваме да идваме тук и да бродим с часове по тази неравна, като застинала лава земя, край малките, обрасли с камъш, причудливи блата или пък, слезли на морето, очаровани, да откриваме нови плажове със ситен, синкавочерен железен пясък, привличащ ни като магнит.

Защо нещо стяга гърлото ни, когато, застанали горе, обгърнем с поглед целия залив, а белият вятър, духащ поривисто насреща ни, ни кара да полетим?

Защо така обичаме този бряг с неговата необичайна, сурова красота?

Може би, ако сме малко по-мъдри, ще проумеем, че тук се корени нашият шанс и нашата сила.

В Ара, край няколко изсъхнали дървета, до морето, има горичка от някакви особени диви маслинови дръвчета – по-скоро храсти, които тук виреят отлично.

Листата му са съвсем малки и сивозелени, цветовете – също такива: дребни и незабележими, но когато цъфти, става чудо! Ароматът им е несравним и от горичката надалече се носи силно, упойващо ухание, което после дълго се помни.

Мисля че литературата е като тези дръвчета – тя също никне и вирее на такава почва и в добре поддържаните паркове и градини няма да я откриете.

Цветовете на опитомените и фризирани дървета не са по вкуса ми.

И дано в тази, иначе сурова проза, откриете, макар и малко, поезия.

Авторът