Прекарване на времето

На един приятел

не знам посмъртно или не
вече се съмнявам във всичко

онова за сравнението на човека с тръстика,
онова дето есеистите преписват един от друг -
не е вярно.
има нещо привидно монотонно в нея
красивите полюшвания и точността
звучи ми сякаш не принадлежи
звучи опасно човек да се предаде
на спокойствието и привидните ходове
като тръстиката която винаги е бездомна
но закриляна от небето
онова предателство което хармонията и
настроенията в светли тонове не носят
изпратената от слабост в забвение
тревожност прашасалата непредвидимост
или неподправеният страх от неизвестното
все неща без които не можем
но евтината метафора не ни забранява
виж тръстиковото движение
и безметежността в силата на допир
как са красиви в любовната нощ
утре ще падне дъжд и ще отвее
и мислите и растенията
защото така трябва

Виктория Лекова се разжда през 1986-а, но умира много пъти след това. Печели "Биньо Иванов", "Христо Фотев" и други незначителни неща, и с парите си купува книги и храна. Не спечелва Гонкур нито Хердер и не заминава никъде повече.
Напротив, връща се от Нанси, Франция, където завършва "Академия на Отчаянието" и отваря Павилион на Смущението в центъра на сърцето си. Твърде трудно й е да завърши романа си "Умората на отшелника" предвид неговото естество, но ежедневно публикува монографията "В навечерието на бесовете". Изтегля от обращение единствената си стихосбирка "Вариации на нулата", изд. Фабер и я погребва в кашон над гардероба в спалнята. Всичките четиристотине бройки се приемат много добре. Не умее да завързва приятелства. През целия си живот развързва себе си от другите. Пост мортем не се намира кой да държи слово.