Столицата на закъснелите

... последва кратко прещракване. Някой беше блокирал вратата на кабинета. Погледнах нататък, но само блондинката от постера се хилеше там. Хилеше се и посивяваше, почерня и изчезна. Всичко изчезна, сякаш пак се бях озовал в онзи пещерен мрак.
Усетих полъха на студен въздух, а заедно с него нещо наблизо прошумоля. Вече не бях сам. Шумоленето продължи, смеси се с отчетливото проскърцване на зъби. После се разнесе протяжен хъхрещ звук - като предсмъртно издихание... и край. Настъпи тишина. Стоях вцепенен и ми се струваше, че няма да помръдна даже и ако някой замахне с нож срещу мен. Само след секунди обаче откъм гърба ми пропълзя смътна светлина, която ме накара да се завъртя като на пружина...
Той - Скитника - стоеше там, в отсрещния ъгъл на кабинета. Обгръщаше го сивкаво сияние, но все пак лицето и фигурата му се открояваха достатъчно ясно. Беше облечен в същите дрехи, с които го видях днес през решетките в края на пещерата. Гледаше ме вторачено, и с омраза, и със страх, а устните му се движеха, повтаряйки беззвучно една и съща дума: "УБИЕЦ!"...