Живот като строшено огледало

Началото
Живот като строшено огледало
Парчета разпилени по паркета сив
Пълзя между разхвърляни отломки
От блянове, надежди и мечти

От тях подреждам призрачна мозайка
Безбройни битки водя със химери
А те прииждат, шайка подир шайка
Със разума ми сили да премерят

Висят парчета кожа от нарязаните длани
Но болката удавена е в своя крясък
В небето газят, а нозете - изподрани -
Разтварят се в ледения звезден блясък

Безумец страшен, непонятен, упорит
Превръщам дишането в самоизтезание
Катеря се по склона след Сизиф
За да открадна чуждото страдание...