Другите и моя милост

Познавам един човек. Не крия, че той ме ядосва. Твърди, че винаги трябва да ставаш гладен от масата. Както веднъж му обясних, не можеш да станеш от масата, чувствайки се гладен, ако не седнеш на масата гладен; което, разбира се, означава, че си винаги гладен. Той се съгласи с мен. Каза, че такава била идеята - винаги да ти се яде.

- Повечето хора - обясни - стават, от масата напълно сити. Това е психическа нагласа, вредна за храносмилането.
Да мислиш непрекъснато за ядене - ето правилния начин да се гледа на това.
- Какво разбираш под "това"? - попитах аз.
- Ами това, което казвам - поясни той. - Сега аз самият ставам от закуската с голям апетит за обяда. Ставам от обяда, очаквайки с нетърпение вечерята. Лягам си готов за закуската. Бодрото очакване е чудесен помощник на храносмилането. Наричам себе си бодър лакомник.
- Такъв изглеждаш - рекох аз. - Говориш за себе си като за попова лъжичка. Имаш ли по-широки интереси в живота?
Какво ще кажеш за семейството, патриотизма, Шекспир - и други неща от този род? Защо не си позволиш да се наядеш до насита и да накараш глада да се укроти за един-два часа; дай си свобода, за да помислиш за нещо друго.
- Как можеш да мислиш за нещо - възрази той, - когато стомахът ти не е наред?
- Как можеш да мислиш за нещо - възразих аз, - когато цялото ти време отива в това да го поддържаш в ред? Ти не
си човек; ти си дойка на собствения си стомах. - И двамата все повече се ядосвахме, забравяйки за присъщата си изисканост. - Нямаш нито един спокоен следобед през седмицата. Доста здрав си, съгласен съм. Но такива са и каторжниците в Портланд. Те никога не страдат от стомашни разстройства.