Ролан Барт за Ролан Барт

Когато при съзерцаването /поразяването/ образът се превърне в нещо обособено, когато стане предмет на непосредствено наслаждение, това съзерцаване вече няма нищо общо с размишлението за самия себе си, пък било то и мечтателно; то е измъчвано и очаровано от някакво съвсем не морфологично /аз никога не си приличам/, а по-скоро органично видение. Обхващайки всички мои роднини, тази поредица от образи действа подобно медиум и ме съотнася към "то"-то на моето тяло; предизвиква у мен особен притъпен блян, елементи от който са зъбите, косите, носът, мършавостта, обутите в дълги чорапи крака, който не принадлежат на мен, но не принадлежат и другиму; в този момент аз изпитвам тревога като пред нещо познато; виждам разцепването на субекта /онова, за което самият той нищо не може да каже./ От това следва, че снимките от детството и младостта ми са едновременно недискретни /в тях е изложено на прочит моето вътрешно тяло/ и дискретни /в тях не се говори за "Аза"/.
И така, посред моя семеен роман тук могат да се открият единствено отделни изображения на предисторията на тялото - тялото, което се отправя към работата, насладата от писането. В това се състои и теоретичния смисъл на ограничението; да разкрие, че времето на разказа /образността/ завършва с младостта на субекта: биография има единствено в непроизводителния живот. Веднага щом започна да произвеждам, щом започна да пиша, то самият Текст ме лишава /за щастие/ от моята повествователно трайност. Текстът не може нищо да разкаже; той увлича моето тяло нанякъде, далеч от въображаемата ми личност, към някакъв безпаметен език, който вече е език на Народа, на несубективираната маса /или на обобщения субек/, макар начинът ми на писане все още да ме отделя от него.
Ролан Барт