Скобелев: Съществува само мигът...

Руският писател Борис Василиев (автор на култовия роман "А утрините тук са тихи", популярен с екранизацията си) превръща в обемист роман - "Скобелев: Съществува само мигът" (издателство "Посоки") живота на прочутия генерал. Името на военачалника още приживе се превръща в легенда - като участник във военните действия в Средна Азия и в Кавказ, като един от големите герои на Руско-турската война, като герой от битките при Плевен и при Шипка и Шейново, заслужил признателната любов на българския народ, която не угасва и до днес.
Изживява кратък, но ярък живот. Скобелев не познава поражението, предричат му бъдеще като фелдмаршал, талантът му е сравняван с този на Суворов и Наполеон. Белият генерал е недолюбван от монарсите и висшите генерали, а в същото време боготворен от народа и войниците си.

Романът "Скобелев: Съществува само мигът..." осигурява на читателя уникалната възможност да се запознае със съдбата и личността на Белия генерал от съвсем нова гледна точка, да научи много от истините за Руско-турската война, за обсадата на Плевен, за Санстефанския мирен договор, за създаването на новата Българската държава и кой е желаният за цар от българския народ, след Освобождението.
Този роман заслужава да се прочете. Трябва да познаваме историята си и да тачим героите си.

Борис Лвович Василиев е роден през 1924 г. в Смоленск. Участник е във Великата отечествена война. През 1948 г.завършва Военната академия за бронетанковите войски със специалността "Инженер-изпитател на бойни машини". От 1955 г. е професионален писател. След излизането на повестта му "А утрините тук са тихи" (1969) името му става известно. Борис Василиев е автор на много повести и романи, сред които са "Най-последният ден" (1970), "Не стреляйте по белите лебеди" (1973), "В списъците не беше зачислен" (1974), "Срещен бой" (1979), "Летят моите коне" (1982), "Истини и приказки" (1977-1978, 1980).
Историческият роман "Скобелев: Съществува само мигът…" е най-новото произведение на писателя



СКОБЕЛЕВ, МИХАИЛ ДМИТРИЕВИЧ (1843 - 1882), генерал-адютант. Отначало се е обучавал вкъщи, след това в Парижкия пансион на Жирарде, а през 1861 година постъпва в Петербургския университет, откъдето е изключен само след месец в следствие на възникналите студентски безредици. Постъпва като юнкер в кавалерийската гвардия и през 1863 година е произведен в корнет. Когато избухва Полското въстание, Скобелев е в отпуска и пътува към баща си в Полша, но по пътя натам се присъединява като доброволец към един от руските пехотни отряди и прекарва цялата си отпуска в издирване и преследване на отрядите на въстаниците.
През 1864 година Скобелев е прехвърлен в Гродненския хусарски полк и участва в акции против въстаниците. Завършил курс в Николаевската академия при Генералния щаб, е назначен в армията на Туркестанския военен окръг. През 1873 година, по време на похода срещу Хива, Скобелев е в състава на отряда на полковник Ломакин. През 1875 - 1876 години участва в Кокандската акция, в която, освен забележителна храброст, съчетана с благоразумна предвидливост, демонстрирал организаторски талант и задълбочено познание на областта и на тактиката на азиатците. През март 1877 година е командирован под разпореждането на главнокомандващия на армията, определена да действа в европейската част на Турция. Там Скобелев е приет извънредно недружелюбно от новите си колеги. Те гледат на младия 34-годишен генерал като на парвеню, сдобил се с чина и отличията си посредством лесни победи над азиатската сган. За известен период от време Скобелев не получава никакви задачи и по времето на преплуването на Дунав е най-прост доброволец под разпореждането на генерал Драгомиров. Едва през втората половина на юли започват да му възлагат командването на сборни отряди. Съвсем скоро, обаче, превземането на Ловеч и боевете при Плевен на 30-ти и 31-ви август обръщат общото внимание към него, а преминаването на Балкана през Химитлийската пътека и боят при Шейново, довели до капитулирането на турската армия на Вейсел паша (в края на декември 1877), осигурили гръмка и блестяща известност на Скобелев. След военната кампания от 1878 година се връща в Русия като командир на корпус с чин генерал-лейтенант и звание генерал-адютант. Заемайки се с воински занимания в мирно време, той започнал да обучава поверената му армия в обстановка, близка до бойната, като предимно обръщал внимание на практическата страна на обучението, особено на развиването на издръжливостта и дързостта на конницата.
Последният и най-значителният подвиг на Скобелев е завладяването на Ахал Теке, за което е произведен генерал от пехотата и получава орден "Свети Георги, втора степен". След завръщането си от този поход Скобелев прекарва няколко месеца зад граница. На 12 януари 1882 година произнася пред събралите се да отпразнуват годишнината от превземането на Геоктепе офицери реч, вдигнала много шум навремето си - в нея се говорело за "търпения от единоверните ни славяни гнет". Имащата ярък политически оттенък реч предизвикала голямо недоволство в Германия и Австрия. Когато, след това, Скобелев е в Париж и учещите там студенти-сърби му поднасят за гореспоменатата реч благодарствен адрес, той им отговаря само с няколко, но пламенни, думи, като при това още по-ясно изразява политическите си пристрастия и още по-точно указва кои са враговете на славянството. Всичко това довежда до прекратяването на отпуската му и призоваването му обратно. През нощта на 26 юни 1882 година намиращият се в Москва Скобелев умира скоропостижно.