ПРЕВОД ОТ ДЕТСКИ ЗА НАПРЕДНАЛИ

Диди Проданова е невероятен разказвач на истории, просветител и вдъхновител. Тя създава мост на доверие между децата и възрастните. Чрез разказани реално случили се истории, читателят неволно стига до важни изводи и неусетно променя своя мироглед. От всички мои поприща в живота – лекар, съпруга и майка, последното е било за мен винаги най-трудно и предизвикателно. Четейки книгата на Диди си давам сметка за много мои грешки и пропуски, които само пораждат неимоверно желание за повече разговори и общуване с децата. Благодаря ти, Диди!

 

Доц. д-р Рада Маркова, д.м.,педиатър, майка на три деца

 

В тази книга всеки родител би могъл да открие частица от себе си в света на детето и поне за миг да погледне с неговите очи. Сложните въпроси за взаимоотношенията между децата и възрастните са представени с лекота и посланието е вдъхновяващо: „Справянето е възможно”. Както първата книга „Превод от детски”, така и продължението – „ Превод от детски за напреднали”, са истински пътеводител към разбирането на детската душа през един откровен поглед и с пълното съзнание на автора за нейната деликатност и ранимост. Тази книга е безценен подарък, както за всеки възрастен, обичащ децата, така и за нас, учителите, които постоянно търсим път и към тях, и към техните родители.

 

Явор Стоянов, учител, баща на две деца

 

Тази необикновена книга е написана с голяма обич и с дълбоко познаване на детската психика. Чете се с лекота и се запомня. Кара възрастните да се замислят и да преосмислят общуването си с децата. Дава отговори на много незададени въпроси. Горещо препоръчвам на всеки, който търси своите отговори и обича децата.

 

Мая Петкова, психолог, майка на три деца, баба и душеприказчик на няколко поколения деца

 

ПРЕДГОВОР НА КНИГАТА „ПРЕВОД ОТ ДЕТСКИ ЗА НАПРЕДНАЛИ”

 

Книга за винаги и всякога

 

Едно малко момиченце се опитва да заспи. „Онова нещо” в тъмния ъгъл обаче не ѝ дава покой. За да не се страхува, майка ѝ слага на мястото му големия кафяв мечок. „Онова нещо” се премества в електрическата печка и започва да я плаши оттам. С редките си и криви зъби и устата, от която излиза огън и горещина.

Едно дете на пет неутешимо хлипа, че един ден мама и татко ще умрат. Страхът му е породен от една снимка във вестника, където самотно момиченце от Намибия плаче под тежката сянка на военен хеликоптер.

Едно момиче на десет си има въображаем приятел. Нарекла го е Джочко и се среща с него в тъмнината на семейната баня. Моли го да ѝ помага да се справя с разни неща – да има шестица на контролното по математика, Мишо и Иво от класа да престанат да я тормозят, да успее да я прескочи тая летва по физическо и гадното ѝ, унизително дрънчене, когато пада на земята, да спре.

Една девойка на шестнайсет преживява смъртта на баща си. Половин година го гледа как гасне в семейния хол, който се е превърнал в болнична стая. Майка ѝ шие гоблени до главата му и слабее с часове. Няма никакво време за нея, ясно е. Не може да ѝ сподели, че дори междувременно стана жена… Девойката трябва да не създава проблеми – да учи, да е добра. И да изкупи вината си, че без да иска счупи шишето с някакви специални билки и стопявани със седмици черупки от яйца, които трябваше да излекуват татко ѝ. Първата близка смърт в живота ѝ ще бележи всеки неин ден оттук нататък.

Една млада жена става майка. Детето ѝ обаче не е съвсем като другите – не чува. Предстои ѝ да открие път към сърцето му отвъд думите, докато я учи на тях. Да осъзнае езика отново и да го преведе на специфичния детски на своето дете. Самотна битка, в която се пораства по-бързо, по-остро, по-болезнено.

Една жена в своите трийсет трябва да приеме, че вече не е обичана. И че не само смъртта може да раздели един мъж и една жена, събрани в едно цяло. Трябва да обясни това на децата си и да им остави непокътнато усещането за сигурност и любов от двете страни. Да подтисне болката си, за да не я види в очите им. Да е спокойна, уравновесена и себе си. Разбира се, че не е идеална. И все още не знае дали не се е провалила в онзи тест…

Една четиресетгодишна жена трябва да представи на дъщерите си мъжа, когото обича. „Ще го обичаш ли повече от мен?” пита малкото ѝ момиченце и черните му очички се лутат изплашени в нейните. “Никой никога няма да стъпи на пътечката ми към теб.”, отговаря ѝ тя. Но никога няма да се отърве от мисълта, че детето ѝ тогава се е чувствало застрашено.

В своите петдесет една жена се пита сто неща. Справи ли се с живота си. Отгледа ли добре децата си. Успя ли да им спести болките, които тя самата изпитваше. Колко още ѝ остава. Достатъчно ли е. Как ще се справи с остаряването. Наистина ли скоро моите деца ще имат деца и как така мина това време, господи… Къде съм, коя съм, как изглеждам в очите на най-верния ми ангел – детето ми. И справих ли се с тъмния ъгъл и озъбената печка, преживях ли ужаса от смъртта на мама и татко, кой ми замени Джочко, раних ли децата си повече, отколкото исках, егоистка ли бях да се влюбя отново и да последвам любовта си, създадох ли от момичетата си силни и добри хора, направих ли ги смели и умни жени, бях ли пример… Съм ли пример…

Да, аз съм всичко това – малкото момиченце, девойката, порасналата жена. Наложи се да се справям сама с всичките си детски и възрастни демони. Защото просто си нямах Диди. Нямах си я нито като детския психотерапевт и автор Димитрина Проданова, нито като „приятелката Диди”, както я наричат малките ѝ клиенти. Нямах си първата ѝ книга „Превод от детски”, нямах си и тази, която имате щастието да държите в ръцете си – „Превод от детски за напреднали”.

Ако тогава, през всичките тези години, те бяха с мен, щях да си дам повече търпение и повече обич. Щях да знам, че не съм единствена в собствения си ад и, че щастието е на една споделена въздишка разстояние. Щях да имам прекрасните ѝ мъдри истории от детските светове, които хлапетата си споделят с нея. Щях да имам най-добрите учители по това как да съм възрастна. Щях да се разпозная в страховете им, да почувствам самотата и болката им, да осъзная у тях същата нужда от признание и прегръдка, същия вопъл за внимание и обич, които и до днес, като едно дете на петдесет, нося в душата си.

„Превод от детски за напреднали” не е точно психологическа книга. Тя е географска карта на един свят, в който се оглеждаме наистина такива, каквито сме – детския. Води те полека в малките приказки на чудни елфчета с детски имена, където си спомняш, че си един от тях. Пораснал, побелял и малко насилено циничен, но все пак дете, все пак леко изплашен и много уязвим. Не ти се кара. Не ти дава за пример „отличници”, не те обвинява и не ти търси сметка. Върви с теб, поема товара ти леко и с усмивка ти го връща на гърба, когато си готов, за да го усетиш като крила. И хоп – литнал си отново в своето детство и това на детето ти и някак е толкова лесно да си обясниш пак и по-просто живота, защото сте заедно. И ви е споделено. И ви е обично. И сте си само вие.

По такава пътека уверено може да те води не просто добър терапевт и психолог, а добър човек. Може да те води Диди. Защото наистина знае „детски” и го говори като за напреднали. Затова и нейната „Превод от детски за напреднали” е точно за вас, точно сега, точно тук. Книга за винаги и всякога. Детето у вас ще разбере…

 

Мария Касимова-Моасе