Интернет отдавна не е онова странно, свободно и любопитно пространство, което беше преди 15, 10 и дори 5 години. За все повече хора мястото вече е част от познатото и ежедневното, по-близо до скуката, отколкото до вълнението. За немалко хора пък интернет е равен на фейсбук – река от мнения по всички въпроси и снимки на какво ли не, място, на което всеки публикува с лекота: и рекламен текст за книга (понеже ще говорим за литература), и критически отзив са с еднаква тежест. Най-малкото защото всичко се появява и бързо заминава надолу. Сякаш интернет вече е по-малко свят или океан и все повече просто текст (какъвто за създателите му и за разбиращите дълбините му той винаги е бил), който може да бъде редактиран, пренаписван, коригиран, подчертаван и изтриван – или по-точно скрит.
 
Литературата е част от интернет от самото му начало като обществена платформа, до която всеки има достъп. Една кратка статия няма как да обхване всички измерения на това, което наричаме “литература” в интернет. Да не говорим, че виртуалното пространство редовно отправя предизвикателства към значението на думата “литература”. Но е донякъде възможно, а и интересно да се опитаме да проследим всички по-явни движения, които формират образа на изкуството на художествения текст из нашите киберизмерения.
 
Българските писатели, като творящи на малък език, не разполагат с безграничността на интернет. Места като Amazon, където човек може да купи, продаде, напише и публикува сам книга, а тя да се изгуби сред хилядите други като нея или пък да се превърне в изненадващ бестселър, служат само като пример. Една евентуална бъдеща възможност.
 
Традиционните ни автори пък рядко използват нета като творци. Почти липсват официални страници, официални блогове, за туитър да не говорим (въпреки че точно от туитър тръгна последният роман на Дейвид Мичъл, “Слейд хаус”). Изглежда, че с изключение на правенето на страница във фейсбук, българският писател предпочита все още да обитава предимно хартиените територии, най-вече тези на сериозни издателства и списания.
 
В същото време точно от фейсбук набира скорост един нов вид писане, остатък от форумната субкултура на 90-те и ранните първи години на 21. век, което вече се радва на читателски успех не само в смисъла на лайкове, споделяния и коментари, ами и в смисъла на продажби. Любопитното е, че двете не се покриват, по-скоро чертаят нова за България писателска траектория. Авторите започват от личния си или измислен профил във фейсбук, събират почитатели и популярност, след което попадат в полезрението на някой издател, той публикува текстовете им, доскоро статуси, в книга, слага истинското име на автора и маха псевдонима и юзърът вече е писател. (Тук е важно да уточня, че под юзър имам предвид единствено човек, който умее да използва възможностите на медията, в която заявява присъствието си. Това не предполага, че има или няма проницателен или лош литературен вкус, ). Ако има опити чрез това писане да се промени статуквото на издаването и продаването у нас, то те са почти невидими. Така фейсбук, а и интернет като цяло се превръщат в тестово поле за евентуалната пазарна сила на, да кажем, Леля Евдокия (както вестникът е доказал силата на Лола Монтескьо например).
 
Българското интернет пространство в литературно отношение е някак разделено на две: от едната страна имаме утвърдени, сериозни писатели, които почти не го ползват като такива; от другата имаме пишещи хора, забавни разказвачи, опитващи се да бъдат фейлетонисти от нов тип или просто комици, за които той се явява нещо като инкубатор и където те са в пряка връзка с читатели и почитатели.
 
Няма да е преувеличение да се каже, че целта на всяка литературна активност в интернет у нас е да стане така, че интернет да бъде напуснат. Да се издаде реална книга, която да се продава в реална книжарница. Никой не остава онлайн писател, ако може. В резултат на това пазарът, а и класациите за продажби се пълнят с всякакви произведения, които объркват и читатели, и критици.
 
Ако историите от “Дневник от панелните блокове” работят повече като разкази във фейсбук (както твърдят някои читателски реакции в Goodreads), защо не се търси начин този тип писане да създаде нова среда – не толкова естетическа, колкото пазарна и емоционална? С нови модели на публикуване и ангажиране (дори финансово) на читателите, които да са алтернативни на сериозните, но пак да създават култура? Например във Филипините има изключително много онлайн автори, които използват блогове и дори платформи като Hackpad, за да създават общодостъпни и популярни масови литературни произведения. Това е ясно обособена попкултурна среда, нещо различно от сериозната литература на страната, но не по-малко развиващо се от нея. Просто следва друг път.
 
Ако книги като гореспоменатата, като тези на Емил Конрад и други, не са литература, защо тогава авторите на истинска литература и критиците не увеличат активността си в интернет, чрез художествени текстове и статии, и не предоставят на читателя повече ясни примери, а оттам и възможност за по-ясна преценка?
 
Но също така и: ако читателят се чувства объркан от това кое е реклама и кое реален текст за качествата на дадено произведение, защо не забави малко скролването във фейсбук и не почете по-внимателно? Разликите са лесно забележими.
 
Класациите за продажби, читателските групи в интернет, където нерядко има спорове какво е сериозна книга и какво – глупост, всякаквите пишещи никнеймове, които изведнъж се превръщат в публикуващи писатели, прекалено многото сайтове за литература (страдащи обаче от недостиг на отзиви, различни от емоционалното споделяне тип “Прочетох и много ме развълнува”)… цялото това изобилие от емоции, импулси, опити прави фактите все по-невидими и трудни за посочване (Какво наистина значи добра литература? Има ли неистински книги?).
 
Може би постистината е контекст и на съвременната ни литература. Липсата на оперативна критика в комбинация с присъствието на агресивна реклама само увеличават разстоянието между читателя и “фактите” на литературата – онези нейни характеристики, които я правят значимо изкуство, не просто постинг за забавление.И като във всеки друг постистинен свят, и тук е важно да започнем да мислим за отговорността за текста: на писателя като произведение, на читателя като рецепция, на критика като анализ, на блогъра като отзив, на издателя като продукт.
 
Източник:
http://vsichkozaknigite.bg/review/писане-и-литература-в-интернет/
Публикувано на 02.02.2017 Последна редакция на: 26.03.2017 от Владимир Полеганов