Автор : Джудит Бергман ; Статията е публикувана в списание „A-specto“, брой 11 / 2014 година.
 
 
Най-много сълзи се проливат от сбъднати мечти.
„Когато Бог ти даде дарба, той ти дава и камшик. Този камшик е предназначен единствено за самобичуване. Отначало беше много забавно. Престана да бъде забавно, когато открих разликата между хубавото и лошото писане. А след това направих и едно още по-плашещо откритие: този път открих разликата между доброто писане и истинското изкуство. Неуловима, но безжалостна разлика! И тогава бичът се стовари!”
В това признание на Труман Капоти се съдържа цялата драма на всеки човек, станал част от света на дарените. Дарените с особена чувствителност. Дарените с известен талант. Някои намират Капоти за луд. Други го считат за гениален. Във всеки случай той е една екстраординерна личност, която умее да произвежда впечатление. Казват, че през 60-те само двама писатели могат да бъдат разпознати от американците на улицата и това са Ърнест Хемингуей и Труман Капоти. Всъщност Капоти е човек, който търси централно внимание, той обича да е обграден от известни хора и в този контекст на славата би искал да бъде и велик писател. „Винаги съм знаел, че искам да бъда писател, а също така, че искам да бъда богат и знаменит!” – казва Труман.
 
Не толкова изкуството, колкото величието покрай изкуството интересува Капоти. Още повече, че в Америка няма предразсъдъци и лесно се става специален, в Холивуд аристократ е всеки, който може да проследи своето родословие до баща си. Но Труман проявява и интелектуален снобизъм относно Холивуд, не рядко се шегува за глупостта на актрисите, както и за липсата на вкус у много богатите. „За всяка година, прекарана в Калифорния, губиш по една точка от коефициента си на интелигентност” – обича да повтаря той. Труман е нисичък, 160 см, с тъничък глас, симпатична физиономия като на малък булдог, или недоброжелатели биха казали на „подчертан фрик”, с характерни маниери на хомосексуалист и в действителност той е хомосексуален. „Аз съм алкохолик, аз съм наркоман, аз съм хомосексуалист, аз съм гений” – заявява Капоти. Облича се в модните за гей средите по онова време дрехи – например с червена тясна жилетка и лачени обувки. И като акцент – дълъг шал от скъп дизайнер. От един момент нататък непрестанните светски събития, напрежението около постигнатата известност, претрупаният със суета и емоционален хаос начин на живот, харченето на пари за блясък превръщат Труман Капоти в развалина, упоена от алкохол. „Пия– казва Труман Капоти, – защото само така мога да понеса своя алкохолизъм.”
 Всичко около историята с бутилката започва на 30 септември 1924 година, когато Труман Капоти се ражда в семейството на двама алкохолици. Майка му Лили е невротичка, която потиска своите любовни провали с пиене на бърбън, смесвайки го опасно с транквиланти, а баща му Аркълъс е продавач, неудачник, който бързо напуска семейството. „Имах тежко детство – казва Труман. – Пълно отсъствие на любов.” Всъщност майка му Лили е едва на 17 години, когато Труман идва на бял свят в Ню Орлиънс, Луизиана, а 4 години по-късно, когато съпругът й Аркълъс я напуска, тя оставя малкия Труман на свои далечни роднини в Монровил, щата Алабама. Лили е сравнително симпатична разхвърляна девойка, победителка в евтин конкурс за красота, която не може да влезе в ролята на майка в следващите около десетина години. В Монровил Труман живее при леля си, която той оприличава на трогателна стара девица с душа на дете. Там се запознава и с бъдещата авторка на „Да убиеш присмехулник” Харпър Лий, с която заедно прекарват детството си, разказват си за Дракула и правят курабии. През 1933 г. майка му Лили се премества да живее в Ню Йорк и се омъжва за бизнесмена от кубински произход Джоузеф Гарсия Капоти, търговец на текстил, който всъщност осиновява Труман и му дава фамилията си. Скоро Труман постъпва в престижно училище, но започват редовни скандали у дома. Тъй като Лили силно се дразни от хомосексуалното излъчване на сина си. Тя отвежда Труман на психиатър, търси помощ, но когато нищо от консултациите не помага, записва подрастващия си син във военно училище. Това е силен удар за него, всички там му се подиграват за южняшкия му акцент, за маниерността му, за нежните му изкълчени движения и начина, по който се облича. Военното училище се оказва пълен провал и Труман отново се мести. Общо взето сменя няколко учебни заведения. Когато е на 18 години, семейството му се мести в по-богат район на Ню Йорк, в изключително модния тогава Горен Ийст Сайд в Манхатън. Там Труман Капоти завързва приятелства с момичета от богати семейства и се отдава на скиталчество из нощните клубове. „Когато бях млад, исках да бъда страшно, страшно, страшно богат. След развода с баща ми моята майка се омъжи за богат човек по мерките на висшата средна класа. А това е по-лошо, отколкото да си беден. Пращаха ме в скъпи училища, но аз не харесвах богатите момчета там. Те нямаха никакъв вкус”– спомня си Труман.
 
Светските забавления силно го увличат. Един ден той си намира работа в култовото списание New Yorker и окончателно прекъсва образованието си. „Работата не беше Бог знае каква, разглеждах рисунки и правех изрезки от вестници, но да работя там беше много повече, отколкото да ходя в колежа…” На 18 години Труман все още изглежда по своеобразен начин красив, жените от редакцията постоянно му се лепят, докато Капоти умело влиза в ролята на „приятелка”, поведение, характерно за хомосексуалистите, утешава жените, изслушва ги, дава им съвети, но ги заобикаля, ако се стигне до секс. Оказва се, че тази формула е много успешна. Две години по-късно обаче ръководството на New Yorker изгонва Труман от списанието, защото той си позволява непочтително поведение – напуска демонстративно залата по време на изказване на поета Робърт Фрост, който е четирикратен лауреат на „Пулицър” и преподавател по поезия в Харвард. Труман се връща на юг и започва да пише „Други гласове, други стаи”, роман, който е полубиографичен и включва доста елементи от истинския му живот. Междувременно през 1945 г. списание Mademoiselle публикува неговия разказ „Мириам”, което поставя началото на литературната му кариера, още повече, че по това време разказите са много модни в Америка. Три години по-късно Труман получава литературната награда „О’Хенри”, което въздига неговия нос твърде високо. По това време се запознава и с писателката на бестселъри Карсън Маккълърс, най-известна с книгата си „Сърцето е самотен ловец”, която открива в Труман Капоти родствена душа. Карсън е странна персона, която е постигнала всичко сама със собствени сили, работейки какво ли не в Ню Йорк, за да пише. Омъжва се за приятеля си от училище Рийвс, по-късно се развежда с него, а след време още по-късно отново се омъжва за Рийвс. И двамата имат склонност към самоубийство и се търкалят по психиатриите, веднъж Карсън дори опитва да сложи край на живота си наистина, и то през 1948-а, точно годината, в която е обявена за една от 10-те най-заслужили жени на Америка. Което показва колко сложен пасианс е щастието. То съвсем не зависи от директния успех, даже тъкмо обратното, много често големият успех носи празнота, защото унищожава пътуването на някъде, напъните и мечтите. Успехът оголва живота, показва го такъв, какъвто е, когато си получил всичко. Тогава, ако не си подготвен за най-важното, просто загиваш от празнота. А най-важното е да обичаш. Да обикнеш отново след всичко натрупано, което всеки път по малко е отнемало отспособността ти да обичаш. 
В един момент Рийвс, съпругът на Карсън, започва да планира самоубийството си и кани Карсън да го направят заедно, все едно я кани на вкусна вечеря. Тя отказва, той се самоубива, а тя продължава живота си на писателка в алкохолно неизтрезняване. Литературоведите считат, че те двамата, Карсън и Труман Капоти, всъщност пишат в един и същи маниер – южна готика, което означава атмосфера на тревожност, гротеска, образи на самотата и лека мистика. В действителност Капоти е доста далеч от подобно описание, в писането той по-скоро е бъбрив клюкар със склонности към ексцесия, но е факт, че двамата с Карсън стават близки приятели и тя дори му намира литературен агент за първата му книга „Други гласове, други стаи”. Така благодарение именно на нея Труман Капоти успява да сключи и първия си договор с престижното издателство Random House. След което се отправя към писателската и изобщо артистичната колония Yaddo в Саратога Спрингс, малко градче с минерални извори. Артисти от различни области на изкуството се събират сред природата, за да подсилят творческия си импулс. Там е весело общество, своеобразна комуна, в която всички говорят предимно за секс и любов и по-малко за истинска работа. В колонията Труман среща и литературния критик Нютон Арвин, който всъщност е сред управляващите Yaddo, по-голям е от него с цели 25 години и точно в традицията на гръцката класика се опитва да го научи на много неща от живота по нежен начин. Любовната връзка между двамата продължава почти две години, като Арвин е в ролята на наставника, любовника, учителя, покровителя, а Труман е в позицията на крехкото парче, което задоволява естетическите нужди на своя опитен държател. Капоти е толкова впечатлен от аферата, че посвещава книгата си „Други гласове, други стаи” на любовника си Нютон. „Този роман е опит да прогоня бесовете, един безсъзнателен опит, тогава не разбирах, че в голямастепен тази книга е автобиографична” – казва Капоти. Романът е наричан от критиката „Хомосексуалният Хъкълбери Фин”, а също и „декадентска фантазия”. Девет седмици подред книгата не напуска списъка на New York Times за бестселъри. Благодарение на любовника му литературен критик Арвин изведнъж цяла Америка започва да сравнява Труман Капоти с Фокнър, Оскар Уайлд и Едгар Алън По. Сексът винаги може да бъде начин да заемеш пост, да станеш „талантлив” или да забогатееш.
 
Големият въпрос за това КОЙ си ти е после, когато отмине сексът: дали ставаш пак бездарен, или ставаш отново беден. Арвин е много интелигентен, умее да прелъстява от позицията на опита и мъдростта и по-късно в живота Труман Капоти ще заяви: „Нютон Арвин беше моят Харвард”. Малко преди излизането на първия му роман в списание LIFE се появява статия за младите американски писатели, в която на Труман е отделено особено място с огромни снимки. В статията се казва, че загадъчният Капоти пише разкази, които не могат да бъдат забравени. В отговор на това литературните му завистници разпространяват слуховете, че Труман се е добрал до подобно авторитетно представяне единствено заради сексуалните си шпагати. Което е самата истина. В New York Times Book Review се появява дори рубрика, озаглавена „Ъгълчето на Капоти”, където всяка седмица се съобщават новини за литературната звезда, за младия талант, за фантастичния Труман Капоти. А когато няма новини, редакцията подчертава: „За Капоти: тази седмица нищо ново”. Манията е пълна. 
 
С трупането на известност Капоти навлиза все по-дълбоко в светския панаир на суетата, общува с художници и писатели, има връзки с мъже, както и дружески отношения с жени, плете интриги, не пропуска партита и оргии, изобщо превръща се в звезда на хайлайфа още преди да е станал истинска звезда на литературата. Един ден разбира, че Нютон Арвин му изневерява, и решително прекъсва връзката. Не го преживява много, тъй като е препълнен с внимание. Труман е много общителен, бързо се сближава. Макар и без да прави секс с тях, Капоти непрекъснато е обграден от свита красавици, все съпруги на богати и знаменити мъже, по дрехите на които можеш да изучаваш модните тенденции не на сезона, а на месеца и дори на седмицата. Той нарича „успелите” в живота дами от обкръжението си „лебеди” и ги използва за легитимация на „високия” си светски статус. Въпреки растящата си популярност Капоти си остава вътрешно твърде неуверен човек. Което го кара често да прибягва до алкохол и леки наркотици. Богатите жени, които са красиви икони на стила, обикновено са по-възрастни от него и му дават усещане за сигурност. Той често се качва на луксозните им яхти или посещава екзотичните им вили, а неговите пътешествия ги заплащат богатите им съпрузи. Просто сред американския хайлайф става изключително модно да се общува с Труман Капоти. И той присъства като трофей на всяко скъпо събитие, за да създава интерес у гостите. 
 
Жените са емоционални и това ги прави по-топли в отношенията им, лесно се привързват, лесно се доверяват. А Труман има нужда от споделяне и клюкарене. Богатите приятелки на Труман често му се оплакват, той им дава съвети и дори ръководи съдбите им. Те го учат как да се облича, как да обзавежда стаите си, какво да си купува, какви прибори за хранене да избере, какви бижута, кои ресторанти да посещава. От своя страна Капоти им препоръчва да четат Пруст, опитва се да ги интелектуализира, изобщо дава им усещането, че се потапят в духовно и поетично общуване, от което богаташките имат спешна нужда. Тъй като, когато придобиеш много пари, моментално изпитваш нужда да бъдеш оценен и като умен и велик. По пирамидата на Маслоу – първо храната, после скъпите дрехи и чак след това идва страстта да си интелигентен. Освен това всички хомосексуалисти се обграждат демонстративно с красиви жени. Изглежда, това е някакво правило. И Труман Капоти не прави изключение от него.
Един ден двайсетгодишният Анди Уорхол вижда снимка на Труман Капоти на обложката на негова книга и буквално се побърква от желание да го има. Капоти е изключително моден. По онова време Анди живее в Питсбърг, но упорито и налудно започва да атакува Труман с писма, да пътува до Ню Йорк и да стои по цели дни пред дома му в очакване писателят да излезе. В крайна сметка Уорхол и Капоти стават близки приятели и любовници. Първата изложба на Уорхол е през юни 1952 г. в Hugo Gallery в Ню Йорк. Това са „Петнадесет рисунки, повлияни от разказите на Труман Капоти”. Разбира се, Труман Капоти не спира до тук. Той е на път да се превърне в един от най-желаните хомосексуалисти на планетата. И светкавично е забелязан от Денъм Фоутс, звезда на международната педерастия, литературна муза и мъжка куртизанка, имал любовни афери с избрани величия и с нито един обикновен беден педераст. Изключително обаятелен и талантлив, Фоутс знае своя дар и има огромно самочувствие. Когато фиксира Труман на светския небосклон, му изпраща подписан, но незапълнен чек с една-единствена фраза: „Идвай!”. Фоутс е американец, който временно живее в Париж и е научил за предстоящо пътуване на Труман до френската столица. Капоти връща чека и обещава да дойде. Двамата наистина се срещат в Париж, а Фоутс превъзбудено обяснява на Капоти личната си философия: „Целият свят е бардак, а хората са курви. Да си успешна курва означава да имаш всичко”. Фоутс знае, че е чаровен, и добре разиграва сцените си, всъщност той това работи – скъпо жиголо. Труман Капоти по-късно ще обобщи, че ако Денъм Фоутс беше съблазнил Хитлер, нямаше да има Втора световна война. 
 
В Париж Труман се среща с Кристиян Диор, с Жан Кокто и с Албер Камю, с когото има кратка връзка. Но определено Денъм Фоутс е находката. В началото на 30-те години, докато Денъм работи в пекарницата на баща си в Джаксънвил, Флорида, той е открит от германски предприемач на козметични продукти и буквално е отвлечен в Берлин. Така започва животът на Денъм сред богатите хомосексуални мъже, всеки от които го научава на изкуството на компаньонството, което не е толкова просто нещо – то изисква фини маниери, изкусна любов, да направиш преживяванията на партньора прелестни, да умееш да си различен всеки ден и да не си банален и отегчителен. Отначало американското момче Денъм е доста тромаво, има провинциален вкус и не разбира от сексуално съвършенство. След германеца Денъм е прибран от гръцки корабен магнат, след него от английски аристократ мистик с поетични наклонности, след него от Питър Уотсън, мултимилионер, оксфордски възпитаник, изключителен колекционер на изкуство, спонсор на литературно издание и спонсор на институти за съвременно художествено изкуство, разположил в парижкия си апартамент творби на артисти като Миро, Клее и Пикасо. Списъкът с любовници на Денъм, които го издържат и го прехвърлят един на друг, не приключва до тук, той спи с принцовете на Гърция и Югославия, с шаха на Иран, с писатели като Гор Видал, с прочути фотографи и др. За съжаление, когато Капоти среща Денъм, прочутото жиголо вече е изтощено от дрога и е в едно безкрайно несъзнавано. Един от дългогодишните му любовници, писателят Кристофър Ишъруд, казва за Денъм: „Той беше най-скъпата мъжка проститутка в света”. При все Капоти е впечатлен от типажа, от миналото му, от апартамента му в Париж, в който има само шест венециански стола и една маса.
 
Несравним стилист с неповторим диалог, така критиката определя Капоти. Труман непрекъснато изважда на показ истинския образ на много лица, превърнали се в легенди на висшата класа. Като елегантен клюкар той предава буквално думите на Мерилин Монро, която си гризе ноктите, докато говори за принц Филип, съпруга на британската кралица: „О, принц Филип, знам го. Страхотен сладур. Прилича на мъж с хубава пишка. Разказвала ли съм ти за оня път, когато Ерол Флин си извади пишката и почна да свири на пиано с нея? Оттогава мина много време, тъкмо бях станала модел. Попаднах на едно уж тежкарско парти и там Ерол Флин, направо влюбен в себе си, си измъкна пишката и взе да свири на пиано с нея. Удряше по клавишите с все сила”. Ерол Флин е австралиец, холивудска филмова звезда, секссимвол през 40-те години. Но това няма значение. Акцентът в думите на Мерилин Монро, които Труман Капоти пресъздава от негова действителна среща, целят да шокират читателя. Самият читател трябва да придобие мирис и вкус за прочутите и известните, навлизайки буквално насред долните им гащи, бъркайки с пръст в супата им или оглеждайки вътрешните им джобове. Труман Капоти е близък приятел с Мерилин. „Аз можех да имам всяка жена на света. От Грета Гарбо до Марлене Дитрих. Жените много ме обичаха. Аз също обичах красивите и привлекателни жени, но само като приятелки, не като любовници. Не мога да разбера как някой би могъл да иска да прави секс с жени. За Бога, това е толкова скучно!” – споделя Труман. В близкия кръг на Капоти влизат например съпругата на президента на компанията „Фиат”, жената на представителя на династията Гинес, съпругата на известния дипломат и посланик на САЩ в СССР Хариман, съпругата на основателя на влиятелната телевизия CBS, актриси от порядъка на Елизабет Тейлър. Труман има особени и специални отношения с Лий Радзивил, по-малката сестра на Жаклин Кенеди, дори се говори за кратък интимен контакт. Често вечеря и със самата Жаклин. До момента, в който не започва да разказва наляво и надясно по коктейлите за малките пениси на братя Кенеди.
През есента на 1948 г. Труман Капоти среща Джак Дънфи, 34-годишен танцьор и писател. Той израства в работнически квартал на Филаделфия, но учи балет и се оженва за балерина. Жена му обаче го напуска и Джак е травматично разочарован, убеден е, че единствената разлика между жените е цветът на чантата. С Труман Капоти са страшно различни, но остават заедно 21 години. Труман е прекалено ексцентричен, носи женски шорти, докато кара кабриолета си, обикаля всички партита, а за разлика от него Джак обича самотата.Дънфи много иска да бъде разпознаван като писател, а не като любовник на Труман Капоти. Но въпреки това малко след смъртта на Труман издава книга, посветена на живота му с Капоти, с което се бетонира в историята именно като „любовникът на Труман Капоти”. Въпреки че остават близки до края на живота си, те живеят в отделни апартаменти, а Труман продължава линията на любовниците. Те стават все по-маргинални. Дани например е техник на климатици, с който известните приятели на Труман изобщо не искат да общуват. А Капоти се опитва да го мъкне със себе си по разни партита и височайши срещи.
 
Един път Труман завел Дани на събитие в Европа и се оказало, че двамата хомосексуалисти са разположени на приема близо до кралицата на Дания. Тогава кралицата попитала Дани дали е бил по-рано в Европа. А той любезно отвърнал: „Не, само в Корея”. След Дани Труман започва връзка с бармана Рик, който е груб простак и обижда приятелите му. След Рик се появява Джон, шеф на малка банка, който обаче тайно мечтае да стане романист и се надява Труман Капоти да му помогне да пробие в литературния свят. Труман върви все по-надолу. Но както той самказва, провалът е подправката, която придава вкус на успеха.
 
През 1958 година Труман работи над творбата „Закуска в Тифани”. Главната героиня на повестта Холи е от онези момичета, които мечтаят да се омъжат за много богат мъж и да имат един спокоен и луксозен живот, чудно подреден като в бижутерийния магазин „Тифани”. Понякога Холи закусва, загледана замечтано във витрината на магазина. Капоти прави далечна интерпретация на известния анекдот за моряка, който бил чувал страшно много за „Тифани” и си мечтаел някога да закуси там, без да знае, че това е ювелирен магазин. След излизането на „Закуска в Тифани” Норман Мейлър нарича Труман Капоти „най-добрият писател на това поколение”. В книгата има и теза за любовта, за това как да се предпазим от болката по хора, които са непостоянни и непредвидими. „Човек не бива да отдава сърцето си на диво същество. Колкото повече го отдава, толкова по-силни стават тези същества. Докато станат достатъчно силни, за да избягат в гората. Или да отлетят на някое дърво. После в небето. Ако си позволите да обикнете диво същество, накрая ще останете само с поглед към небето.” През 1961 г. се снима филмът „Закуска в Тифани”. Труман си представя в главната роля Мерилин Монро, но Холивуд избира Одри Хепбърн. Сюжетът е малко попроменен, обаче филмът има шеметен успех.
 
На 16 ноември 1959 г. Труман прочита във вестник New York Times новината за убийството на семейство Клътър в Холкомб, Канзас. Престъплението е жестоко и безсмислено. Капоти предлага на редактора на New Yorker Уилям Шон да публикува в списанието серия от документални статии за убийците. След което Капоти шест години събира материал за книгата си „Хладнокръвно”, това е документалната история на убийците Дик Хикок и Пери Смит, които се проследяват отблизо как биват съдени и как постепенно се приближават към смъртта. Труман интервюира съседите на убитото семейство, самите убийци, следователите, всеки, който би могъл да има отношение. По време на своите интервюта Труман не ползва диктофон, защото смята, че подобни устройства пречат на откровеността. Той се опитва да запомни това, което му споделят хората. Когато описва животите на своите герои в „Хладнокръвно”, Капоти пише: „Дик и аз скитахме по пътищата с коли, сякаш бяхме на път за ада. Не ядяхме редовно, бяхме гладни като вълци повечето време. Живеехме почти като животни. Дик редовно крадеше консерви от бакалниците, фасул с месо и консервирани спагети. Отваряхме ги в колата и ги изгълтвахме студени. Същински животни. Дик обича да краде. Това за него е страст, болест. И аз съм крадец, но само когато нямам достатъчно пари да си купя. А Дик може да има 100 долара в джоба и пак ще открадне пакетчедъвки. Всички престъпления са видоизменена кражба, включително и убийството. Когато убиеш човек, ти открадваш живота му”. Това са думи на Пери Смит, в когото Труман Капоти буквално се влюбва. Пери е сложен персонаж и характер, той рисува, чете Фройд и Торо и е доста различен от другия задържан, Дик, който е по-простоват. По-късно Труман пресъздава и изблиците на суета и достойнство у Пери Смит, готвен за смъртна присъда: „Не знам защо е необходимо да умирам между непознати. Да оставя тълпа кравари да стоят край мен и да гледат как се душа. Би трябвало да се самоубия. (Вдига метлата и притиска крушката, която свети на тавана.) Просто да развия крушката, да я строша и да си прережа китките. Ето това би трябвало да направя”. Труман е толкова въвлечен в контакта си с Пери Смит, че когато в крайна сметка се привежда в действие смъртната присъда на 14 април 1965 г., Капоти изпада в крайно отчаяние. Трудно му е да излезе от нервния срив и се превръща в търкалящо се по пода полутрезво полусъщество, което се опитва да разбере смисъла на живота с опипване. „Никога няма да разберете каквоми причини „Хладнокръвно”. Разкъса ме до мозъка на костите. За малко да ме убие. Дори си мисля, че уби част от мен” – споделя Капоти. От този момент нататък Труман Капоти се превръща в противник на смъртното наказание, което нарича „узаконен садизъм”. Документалният очерк на Капоти за двамата убийци взривява Америка. Труман получава около 6 милиона долара. Това, което пропуска да забележи Труман тогава, зашеметен от успеха, е простото правило: ако е изкуство, не е за всички; ако е за всички, не е изкуство.
 
Именно това правило ще изчерпи набързо възможностите на Капоти за бъдещето. Именно това правило ще го изхвърли от вниманието на американския хайлайф по-късно. Защото Капоти е объркал светския шум с истинската задача на изкуството, а тя е да променя умовете на хората.
 
За да отбележи подобаващо успеха, Труман решава да организира бал, но не просто бал, а черно-бял маскарад. Мъжете трябва да са облечени в черни костюми и да носят черни маски. А жените трябва да носят рокли в черно и бяло и да носят бели маски. Всички трябва да свалят маските в полунощ. Самият бал се обявява в чест на Кейт Грахам, издателката на вестник Washington Post, една от най-могъщите жени в Америка. На бала са поканени само определени хора, около 500 човека, които Труман нарича свои приятели, а тези, които не са поканени, но биха искали, му стават смъртни врагове. Балът се провежда на 28 ноември 1966 г. в хотел „Плаза”, в най-красивата танцувална зала на Ню Йорк. Труман Капоти и Кейт Грахам посрещат гостите в продължение на два часа на входа. А на този бал буквално е елитът на Америка – от видния американски историк Артър Шлезинджър през дъщерите на президентите Хари Труман, Теодор Рузвелт и действащия президент Линдън Джонсън до рокфелеровци, ротшилди, министъра на отбраната Макнамара, актриси, режисьори, писатели, магнати и др. Анди Уорхол потиснато си спомня: „Когато пристигнахме на бала в „Плаза”, аз ужасно се притесних, никога не съм виждал толкова знаменитости на едно място. Това беше най-гъстата концентрация на прочути хора в световната история. Казах на човека, който ме придружаваше, че тук ние сме единствените, които сме просто „никои”, и той се съгласи с мен”.
 
 Въпреки грандиозния успех сред публиката Труман Капоти не получава никаква литературна награда за творбата си. Оттук нататък той е убеден, че е станал жертва на еврейски заговор, и привежда за пример как няколко години по-късно Норман Мейлър получава три награди за книга в подобен жанр. Всъщност Труман Капоти живее с мисълта, че трябва да бъде американският Марсел Пруст. Той харесва в Пруст т.нар. „поток на съзнанието”, както и опита му да разгадае човешката душа. По отношение на любовта Пруст е в „подрастващата фаза” (като Киркегор) и развива тезата, че любовта съществува само ако не се притежава, ако е отдалечена и ако събужда ревност. Когато любовта се притежава, тя става твърде безинтересна. Само липсата поражда нарастваща страст. Да умееш да липсваш е да умееш да събуждаш любов. Разбира се, това е доста елементаризирано обяснение на феномена на любовта и тъкмо за това се харесва на Труман. Той има нужда от психиатър, както и от това някой да му обясни, защото мъжете идват и си отиват. И почти никой не остава. Алкохолът обаче все повече затрива Труман Капоти. По време на едно турне на групата „Ролинг Стоунс” Капоти, който има намерение да го отрази и да направи интересен материал, се напива така гръмко, че се скарва с Мик Джагър и отказва да пише каквото и да е. Започват да се случват провалите. Отначало незабележимо. После видимо.
 
Изключителното разхищение, в което Труман живее, разхищение на удоволствие, напрежение, секс, любови, известност бързо го превръща в развалина. Ако някой му отнеме бутилката, Труман изпада в истинска ярост. Той продължава да пише, но времето на неговия триумф е отминало и това препълва съществото му с тъга. „Литературата е клюка и интрига” – установява той и продължава да изважда на показ пред публиката интимните неща, които знае за своите прочути приятели. Така постепенно той остава съвсем сам. Предава всичките си приятели заради своята единствена страст – славата. Всички се отдръпват, единствен до него остава Анди Уорхол, който винаги е бил много влюбен в Капоти и през 70-те години, за да го поддържа, пуска негови текстове в списанието си Interview и често го води на запои в известния нюйоркски нощен клуб Studio 54, където основното мото е Le freak, c’est chic, а основната идея е сексуалното забавление. Капоти описва мястото така: „Товае нощният клуб на бъдещето. Тук е много демократично. Момченца с момченца, момиченца с момиченца, момичета с момчета, черни и бели, капиталисти и марксисти, китайци и всякакви други – един огромен микс”. Извън Studio 54 през тези години Труман обикаля клиниките, за да лекува своите депресии, а веднъж дори заявява в предаване, че до няколко дни ще се самоубие. Явно търси внимание дори с цената на злокобни заявления. 
 
Много често самоубийствата са жест за извикване на внимание от хора, които се чувстват изоставени и изхвърлени от вниманието на другите. Понякога самоубийството е знак за безгранична суета, последен начин да се посочиш с пръст, умираш с веселата мисъл, че утре всички ще говорят за теб. В една от скъпите психиатрични клиники Труман започва да буйства, пада, разбива си главата и се лишава от няколко зъба. Изобщо от жив класик на американската литература Труман Капоти се превръща в национално посмешище. Престижните вестници пишат недоброжелателни статии за него. Срещат се дори и особено смешни карикатури. На безкрайните бохемски вечеринки, на които можеш да срещнеш целия американски елит, вече никой не се интересува от Труман. „В по-голямата си част животът е толкова скучен! Сменяме марката цигари, жилището си, вестника, в който пишем, влюбваме се и губим любовта – това са нашите начини лекомислено и сериозно да въстанем срещу небивалата скука на всекидневието” – казва Капоти. Именно опитът му да напусне тази скука се оказва напълно безуспешен. Независимо дали се влюбва в убиец, или ползва друг опиат за превъзбуждане на обикновената действителност, Труман не разбира: скуката е обичайният код на нашите човешки същества, тя е формула за безсмислието на живота. Със скуката не бива да се бориш, трябва да се сприятелиш с нея, да я обичаш и да я разбираш. Скуката – това е генералната схема на живота. Всеки опит да я избегнеш те превръща във фрик. А всекижест да я прегърнеш – в симпатичен мъдрец, кротуващ на чаша чай и домашни курабии. „Едно от многото чудеса на света е да наблюдаваш любимия си, докато спи. Тъй като той не вижда, че го гледаш, може за няколко секунди да държиш сърцето му в ръцете си” – пише Труман Капоти в „Лятно пътуване”. Дали при всичките любовни преживявания на Труман Капоти, изгълтани на пълни обороти, някой някога е държал сърцето му в ръцете си, наблюдавайки го, докато спи? За да подържи някой сърцето ти, трябва да спреш, да отвориш време и място, да му позволиш да те обича, да си позволиш да обичаш. Докато тичаш, това е невъзможно. Любовта се отглежда и нараства в климат на скука. А Труман Капоти непрекъснато произвежда трагично неспокойствие. Малко след като издава последната си книга „Музика за хамелеони”, той катастрофира в пияно състояние, в резултат на което го лишават от право да шофира. Съдят го, а пред съда Труман се явява с тъмни очила и по шорти, което вбесява съдията. „В съда несе идва, облечен по този начин!” – прави му забележка съдията, а Капоти отнася три години условно, както и глоба от 500 долара. Животът, мисли си Труман на разсъмване (защото в по-късните части на деня му е невъзможно да мисли), продължава да е досаден с безумните си правила, пътни знаци, глоби, счетоводители, данъци и пр. Колко добре би било да е безкрайна оргия с малки почивки за раздаване на автографи. Капоти започва да страда от всевъзможни фобии, най-вече се страхува, че го преследват и че ще бъде убит, затова се мести от Ню Йорк в Лос Анджелис в дома на старата си приятелка Джоан Карсън. Той се запознава със семейство Джони и Джоан Карсън, когато е на върха на славата си в средата на 60-те. Джони Карсън също е звезда, американска икона на телевизионния бизнес, водещ, писател, комедиант и продуцент с шест награди „Еми”. През 1972 г. обаче Джони и Джоан се развеждат, защото съпругата му Джоан има любовна афера с друг мъж. Труман не прави нищо, за да попречи на развода й или да я вразуми. Той поначало обича хората с развалени семейни животи, защото ги чувства като сродни съдби. Иначе това нещо, наречено семейство, му изглежда отегчително като затвор, напълно е неразбираемо за пеперудения му ум. След раздялата й Капоти става още по-добър приятел с Джоан Карсън. Толкова близък, че умира в Лос Анджелис, в дома й, на 25 август 1984 г. на 59 години. Черният му дроб е съсипан от алкохола, в кръвта му откриват наркотици. В завещанието си Труман Капоти оставя всичко, което има, на приятеля си Джак Дънфи. А след неговата смърт част от имуществото на двамата отива в полза на една екологична организация за чиста природа и вода.  
 
Източник: http://magnifisonz.com