Подпираш колелото до вратата, събуваш прашните платненки. Шляпаш с босите крака нагоре по стълбите, покатерваш се по раклата и кацваш върху стария дървен шкаф. Облягаш се на хладната стена и, гризейки джанките, набрани преди малко и скътани по джобовете на късите панталони, разлистваш страниците и се впускаш в ново приключение…
Какво четеш? Дали сънуваш приказки или пътешестваш между страниците на някоя енциклопедия? А може би разгръщаш страниците на някое от любимите списания. Или с нетърпение отгръщаш корицата на новата книжка от поредицата с класики? Какво чете Баница между възглавниците върху стария дървен шкаф? Да се покатерим и да видим!
 
1) „На тебе ти прилича глава от кал. Ти не си достоен да носиш човешка глава. А и мене с Калчо ми е по-добре!“
“Ян Бибиян“, Елин Пелин
 
Ани: „Това е първата книга, която силно ме впечатли. Образите на Ян Бибиян и дяволчето Фют ме държаха будна с часове, имаше много интересни места, много диалози, чудесни илюстрации. Разбира се, най-впечатляващото беше как Ян Бибиян бяга от дома – нещо, за което всяко едно дете си е мислело, но в крайна сметка се завръща, пораснал и оценил какво има.” 
 
2) „Че съм умен – умен съм, но защо съм толкова красив?! Сигурно, защото съм скромен, а скромността краси човека.“
„Карлсон, който живее на покрива“, Астрид Линдгрен
Димитър: „Това, което ме впечатли в Карлсон, е че яде кюфтетата като бонбони и може да лети самичък. И не на последно място – живее на покрива.”
 
3) „Може би ви се струва, драги читатели, че е редно тук приказката да свърши и че това е краят, ала когато става дума за Горски животни, Джуджета, Великани, Феи, Дяволчета и Дракони, никой никога не би трябвало да го твърди със сигурност.“
Поредицата “Боско”, Тони Улф
 
Яна: Бях на 5, когато влязох във вълшебния свят на поредицата “Боско”. Превъзходните илюстрации на “магьосникът” Тони Улф, ме всмукаха във вихъра на приказките за великани, джуджета, дяволчета, феи и горски обитатели. Те ме водеха заедно с тях на всевъзможните си приключения – пролетен бал в гората, построяване на горски дом от дънера на старо дърво, басейни за разхлада и забавление и речен кораб от обувка-сабо, измисляне на преса за сок от горски плодове и яростни надпревари с летящи метли, каляски и всевъзможни други хвърчащи приспособления. Червенобрадият великан, трите стари моми – сестрите мишки гризанки, черният мишок – диригент на горския оркестър, феята Фиордализа и целият им отряд от приятели ме научиха на важни уроци за приятелството, за ползата от общите усилия, за толерантността, за щедростта.
 
4) „Човек никога не може да има достатъчно чорапи!“
„Хари Потър и Философският камък”, Дж. К. Роулинг
Николай: „Хари Потър беше една от първите книги, които прочетох от корица до корица. Бях точно на неговите години, когато я отворих, след като майка ми я беше купила от Славейков, с обещанието от човека там, че дори и нечетящи деца като мен ще я харесат. Хари беше с мен през всичките промени – пътувания, смяна на училища и държави и завърши точно навреме.”
  
5) „Мъхеста брада откъсна от брадата си няколко боровинки и ги подаде на новите си познати. — На сладоледа му отива киселичко — добави той.“
“Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада“, Ено Рауд
 
 
Рая: „Една от най-запомнящите се и най-любими! Книга, която ме научи, че големите приятелства и големи пътешествия започват с малки събития, каквото е почерпката със сладолед. Харесвах това, че в брадата на Мъхеста брада растат миналогодишни боровинки, както и пакостливия Полуобувка. Любим обаче ми беше Маншон – симпатичният чудак-самотник, който винаги носи своя дом със себе си и изпраща писма до поискване на себе си, тъй като няма приятели.
 
6) „Съгласен съм, че всичко това може да се види някому чудно, но ония, които не вярват в истината на моите разкази, нека сами идат на месечината. Тогава ще се убедят, че аз никога не лъжа.“
 
Васко:  „Роден съм в семейство на разказвачи и, естествено, преди всичко друго бяха приказките. Но те неминуемо водят до книгите рано или късно и за мен това бе Коледата на 2001 г., когато получих така мечтаната „Хари Потър и Философският камък”. Останалото сигурно го знаете. Любов от пръв поглед. Ако кратките разкази на майка ми разпалиха детското ми въображение, то „Момчето, което оживя” спечели сърцето ми за света на книгите. Не просто книга, а явление, феномен. Че кой не се надяваше да получи писмо от Хогуортс и не след дълго да търси най-подходящата за него магическа пръчка на ул. Диагон-али? Мнозина от поколението ни все още си очакват своята сова! Но ще бъда съвсем честен: преди Хари имаше един друг герой, който ме забавляваше с приключенията си – Барон Мюнхаузен! Тъкмо се бях научил да чета, когато се добрах до едно старо издание, вероятно от детските години на родителите ми. И си умрях от смях. Чудни бяха историите му за зайци, които имат крака и на гърба, за да могат да скокнат наобратно и да продължат, когато се уморят; за разни люде, които чуват как расте тревата, за магически острови, където смачканото грозде дава мляко, а хлябът расте направо изпечен, дърветата раждат курабийки, а някои от реките са всъщност потоци от бира. Да не говорим за пътуванията (да, цели две!) на барона до Луната!
 
7) „Имало едно време един счетоводител на име Бианки от Варезе. Той си изкарвал хляба като търговски пътник и шест дни от седмицата кръстосвал цяла Италия, на изток, на запад, на юг, на север и по средата…“
“Приказки по телефона”, Джани Родари
Вики:  „Научих се да чета покрай родителите ми, учещи за изпити. (Сред първите научени букви бяха Т – като туризъм и И – като икономика.) Четях най-често навън, когато трябваше да съм тиха и да се занимавам с нещо интересно, докато възрастните скучаеха заедно. Компания най-често ми правеха Хари Потър, а преди него – Емил от Льонеберя, Том Сойер, Роня, Лукчо, Братята с лъвски сърца.
Първи обаче бяха червената книга с индийски приказки (още я продават на „Славейков”!), детска Библия (и тя, и приказките бяха с невероятни илюстрации), сборник с български разкази и стихотворения „Кой какъв е и защо такъв е” и „Приказки по телефона” на Джани Родари.”
 
8) „Опасна работа е да излизаш през вратата, Фродо — повтаряше той. — Само да стъпиш на Пътя, кой знае накъде може да те повлече, ако не си пазиш краката.“
 „Властелинът на пръстените: Задругата на пръстена”
 
Иван: „Защо Властелинът? Защото е приказка за малкия човек. И как дори той – обикновеният, може да промени света. Но ако не внимава, може и да изгуби Пътя, който е опасен и ако не внимаваш, може да те отведе буквално навсякъде. Като малък най-често ме отвеждаше до съседните хълмове, пълни с поляни и дървета. И някъде там приказките, които четях ставаха реалност. Оз и Невърленд, Торбодън и Каир Паравел и всички други земи на фантазията бяха просто отвъд една малка река и стара мелница върху един Път. Е, може би пътека!”
 
И ако и ти си чел по същото време, по което и ние, сигурно помниш (а може би и още пазиш по рафтовете вкъщи) някои от онези ярко жълти, сини и оранжево-червени книги от поредиците на издателство Пан. Тъкмо тогава излиза цяла поредица класики (помня как жадно се повдигах на пръсти и следях да не би случайно да се е появила някоя нова – дали от жълтите световни класики, или от червените книжки на Астрид Линдгрен, не беше от значение – все бяха пълни с вълшебства.)
А кажи, пазиш ли още списанията от Егмонт? И ти ли като нас се вълнуваше, когато виждаше, че ще излиза ново списание? Какво направи с колекцията списания „Мики Маус”? И следеше ли, също като нас, всички новини покрай поредицата за Хари Потър?
И къде беше любимо ти място за четене? Между страниците на кои книги приключенстваше като дете? Покатери се при нас и ни разкажи!
 
Източник: http://banitza.net