Пет писателки от  Клуба на българските писателки дискутираха с публиката темата за „Забранените, опасните и вредните книги“.
Темата, както и другите публични дискусии на Клуба, не е избрана случайно и предизвика реакции, които се ситуираха между призиви за  тотален либерализъм от една страна и спазване нормите на „коректното“ изразяване от друга.
 
Като медиатор на дискусията за мен беше изключително интересно да разбера, докъде се простират представите съответно за либерализма в изразяването и понятията за „политическа коректност“.
Важно беше да се изясни още в началото, че  трите изброени категории книги не винаги се намират в зависимост помежду.  Светлозар Желев изтъкна обстоятелството, че дискусията би могла да бъде центрирана около художествените книги, което би улеснило критериите . Стана бързо ясно обаче, че каквито и да бъдат те, каквото и да се каже по темата, ще бъде спорно и полемично. Точно в това е предизвикателството тя да бъде дискутирана, тъй като представлява част от въпроса за нашата свобода на изразяване, публикуване и читателски достъп до книги от въпросните три категории.
 
Първият и най-естествен рефлекс в една демократична среда е  на нелимитирана защита на всичко, което е книги, книжнина и литература. В подкрепа на тази кауза неведнъж се цитират аргументи, които при по-внимателно вглеждане се оказват спорни. Традиционно е например защитата на свободата на словото да се аргументира с класическата фраза „Не съм съгласен с Вас, но съм готов да се боря докрай, за да можете да изразите, което мислите“. Фразата се приписва на Волтер, но всъщност е hoax, измислен от неговата английска биографка Евелин Беатрис Хол,  почти 100 години след Волтер, която през 1906 г. публикува книга, в която преписва на Волтер станалата впоследствие прочута фраза, обявена за концепция за свободата на словото.. Самият Волтер е имал доста неприятности с цензурата, което не е било изключение по време на Просвещението, в което традиционно се кълнем в името на свободата на мисълта  без да си даваме сметка, че книги на Дидро са били забранявани заради неморалност, че Русо е предпочел да се пресели в Швейцария на спокойствие и че Маркиз дьо Сад е лежал в затвора заради „Жюстин“ и други свои творби с „неморално“ съдържание.
 
Друг аргумент към същата концепция, който също често влиза в употреба, е втората добавка в Американската конституция, според която нямало никакви ограничения за изразяване и публикуване на територията на Съединените щати. Това е също hoax, като се има предвид, че листата на забранените книги в САЩ са обхващали и такива автори като Селинджър, Стайнбек, Марк Твен и други, списък, с който всеки начинаещ в темата може да се запознае в Интернет, ако иска да разбере кои са били 10-те, 20-те, 50-те или дори 100-те най-забранявани книги в най-съвременната, най-развитата и най-почитанат и давана за пример световна демокрация.
 
Аурата на „забранената книга“ широко се използва и като реклама, и като идейно-политическо оръжие. Тъй като в България през годините между 1945 и 1989 идейните норми са били рядко и свенливо нарушавани,  при това от малцина автори, днес се забелязва склонност да се  приписват забрани и да се описва книжен терор, който фактически едва ли е съществувал в цитираните размери. Това вече е идеологическо, а в някои случаи и партийно употребяване на темата, което масово се използва напоследък. Фактически, колкото и да е конфузно да го признаем, книги са забранявани в България по всички времена, включително и преди Девети септември, и в тази връзка няма защо да премълчаваме автори като Антон Страшимиров(Хоро), Вапцаров (Моторни песни) или  дори някои стихотворения от Дебелянов и Яворов.  Нито е необходимо усилено да съставяме списък на инкриминирана по-късно литература, защото той няма да е особено дълъг, предвид  традицията на автоцензурата и благоразумието, които са практикували повечето български писатели с няколко ярки изключения. Да се твърди от друга страна, че“ комунистическият мрак“ е покривал едва ли не като в Северна Корея българското книгоиздаване е нелепо, след като всеки, с повече любов или любопитство към книгите, притежава акземпляри от „Един ден на Иван Денисович“(1964), „Бабий Ар“  от Анатолий Кузнецов или сборника „Конна армия“ от Исак Бабел, които излязоха през 60-те години и напълно промениха романтичната представа, насаждана в предишните поколения , показвайки  вълчия характер на съветската държава и в частност нейното население. В България пък беше издадена в началото на 80-те хитовата книга  „Фашизмът“  ог Желю Желев, която стана бестселър, включително заради високия й тираж, а благодарение на издателство „Народна култура“ (по онова време през 70-те години тама работеше прекрасен екип начело с Вера Ганчева), бе издадено цялото, включително спорно, литературно европейско и американско наследство.Онова, което не се намираше по българските книжарници, можеше да бъде закупено в Руската книжарница на ъгъла на бул. „Руски“ и улица „Раковски“, при това в луксозно издадени томове, които много домашни библиотеки съхраняват и до днес.
След всичко казано, възникна въпросът от какви категории забранени, опасни и вредни книги трябва да страним или трябва, обратното, да браним до пълната победа на книжния либерализъм?
 
На този въпрос не може да се отговори еднозначно.
Мнозина ще се изненадат например, че и днес във Франция всяка година се публикува списък на забранени за продажба издания, като те засягат не само вулгарни порнографски книги и списания/педофилия, зоофилия, насилствен секс и прочее), но и книги, които насаждат расова омраза, антисемитизъм, съдържат клеветническо съдържание (някой тип биографии) и прочее. Други европейски страни имат подобна практика, като тя е най-„либерална“, ще рече безконтролна, в страните от „сивата зона“ на демокрацията, включително България, където е възможно да се публикуват и да се продават всякакви ексесивни издания от изброените видове, без никой да пострада и често без никой да се оплаче от подобна практика.
 
Този дебат за границите на търпимостта към дивотиите, които могат да излизат от страниците на една книга, несъмнено придоби нов реланс след едно събитие от началото на 2016 година, издаването на „Моята борба“ от Адолф Хитлер. Въпреки голямото ми желание този злополучен текст с печална слава да не бъде включен в подобен дебат(единствено поради обстоятелството, че смятам всяка негова реклама , включително негативната, за неконструктивна) , книгата беше спомената, което наложи да бъдат разисквани и нейните права на публичност.  Мненията за преиздаването на „Моята борба“ са вече известни и те също се движат между разбирания за пълна либерализация  на достъпа до текста и разумно ограничение със съответни предпазни механизма. Този дебат е донякъде излишен в България и други страни от „сивата зона“ на книжната демокрация, тъй като въпросният текст се разпространява много преди да отпадне забраната върху неговото публикуване, като зле издадено пиратско издание, което се радва на известна популярност в някои известни среди.
Този текст, който не е повече от една словесна диария /Diarrhée des mots   – така бе наречена  в елитно предаване на  швейцарска телевизия/
на която се радват само елементи с повредена представа за света и неговото функциониране, получи обаче неочаквана защита в хода на дискусията от някои от присъстващите и дори бе определен като „най-добрият историко-политически анализ за своето време“ като специално бе подчертана неговата „антикомунистическа насоченост“.  Феноменът за присъждане на стойност на едно съчинение, което още след издаването си през 1925 г. предизвиква изключително негативна критика /в.Франкфурте алгемайне го нарича „объркано бръщолевене на човек, който не познава как функционира света“) и за което е ясно, че е било използвано като пропагандно оръжие на политиката на Третия райх,  според мен означава едно единствено нещо : в страна като България подобен исторически ревизионизъм е възможен по две причини. Първата е собственият ни исторически ревизионизъм и пренаписване на българската история, особено в частта за периода 1941-1944 година, и вторият е масовото безаналитично отношение към последвалия период от 45 години, който за удобство се нарича с общото име „комунизъм“ ( въпреки че съдържа най-малко три политически периода) , който вкупом се припознава като ЕДИНСТВЕНИЯТ период на липса на демокрация в България и който масово се използва за алиби за всички неудачи на българската държава .
 
Извън опитите за реабилитация на хитлеровото съчинение, проличаха и опити за глорификация на български автори, санкционирани заради пристрастия именно към нацистката идеология. Тук също пролича опасност от унифициран подход (подобен на приетия от Народното събрание през 1996 година закон за колективна отмяна на всички присъди на Народния съд и пълна реабилитация на всички, без изключение лица, попаднали под ударите на преследвания вследствие на приети от съюзниците мерки за денацификация).  Такъв подход, както беше посочено в хода на дискусията, лишава обаче от възможността на пълно познание на съответната епоха, през която историческите катаклизми, отношението и дори частичното участие в тях, са били избор на отделни личности, които е трябвало да понесат отговорност за него. Дискусионният въпрос дали писателият трябва да бъде разделян от творчеството, поставен в тази светлина, е всъщност повторение на  въпрос , на който многократно е даван отговор, който понякога е включвал дори животът на писателя ( например съдените и някои от тях разстреляни интелектуалци-колаборационисти във Франция след ВСВ).
 
Пролича и вредността на едно вече доста досадно клише, което се е наложило в публичното съзнание, а именно историческата съвременна периодика да бъде квалифицирана с формулата „преди и след промените“ ,като че ли датата 10 ноември 1989 г. е някакъв водораздел в българското мислене , което очевидно не е така.
Независимо, както и се очакваше, че дискусионната среща на Клуба върху „Цензурираните, забранените и опасните книги“ не даде конкретни отговори на много от възникналите въпроси, тя беше по мое мнение едно от онези полезни упражнения по трениране на демократичните ни рефлекси, без които те за съжаление попадат все по-често или в плен на ненужни клишета, или на още по-ненужни ревизионистични теории.
 
Всъщност една млада издателка Виктория Борисова, членка на Клуба, даде единствен конкретен отговор като назова наистина очевидно вредните книги : лошо издадените, зле преведените и небрежно редактираните. Едно видимо зло в българското книгоиздаване, с което все пак би трябвало да имаме ресурс да се преборим.
 
Източник: http://www.marginalia.bg