Раят

РАЯТ

През 1919 г. пролетните тайнства в Манхатън се превръщат в невероятни демонстрации на патриотизъм. Седмица подир седмица батальони маршируват триумфално по Пето Авеню. „Войната, която ще сложи край на всички войни“, е приключила и е спечелена.

На Четиресет и осма улица парадът минава пред редакцията на „Чарлс Скрибнър и синове“ – издатели и търговци на книги“. „Скрибнър“ се намира в класическа десететажна постройка, увенчана с два обелиска и украсена с величествени пиластри. Приземният етаж е облицован с лъскав месинг: елегантната фасада на книжарницата им с висок сводест таван и тясно метално стълбище, което се вие спираловидно към горните галерии. Джон Хол Уийлок, управител на магазина, преди да стане редактор в „Скрибнър“, я нарича „византийска катедрала на книгите“.

До книжарницата има ненатрапчива входна врата. Зад нея през вестибюл се стига до асансьор, който с трополене се качва до горните селения на предприятието на Скрибнър. Вторият и третият етаж са заети от финансовия и от деловия отдел. Рекламата се намира на четвъртия етаж. А на петия са разположени кабинетите на редакторите – голи бели тавани и стени, циментови подове без килими, бюра с ролетни капаци и библиотеки. В типичния си суров стил издателство „Скрибнър“, семеен бизнес вече второ поколение, отстоява себе си като най-изисканото и вярно на традицията американско издателство. Мястото все още е обгърнато от Дикенсова атмосфера. Счетоводството например се води от мъж над седемдесетте, който по цял ден е кацнал на високо столче и прелиства подвързани в кожа счетоводни книги. Пишещите машини вече са се превърнали в стандартно оборудване и тъй като се налага да бъдат наемани жени, за да работят на тях, от мъжете се очаква да не пушат в кабинетите си.

От петия етаж компанията се управлява като монархия от деветнайсети век. Безспорният властелин е Чарлс Скрибнър Втори, „старият ЧС“. Лицето му обикновено е със сурово изражение, има остър нос, бяла късо подстригана коса и мустаци. На шейсет и шест години е и управлява от четиресет. Следващият в йерархията е приветливият му брат Артър, с девет години по-млад, за когото Уийлок твърди, че „винаги е донякъде парализиран от жизнеността на брат си“. Главният редактор Уилям Крари Браунел с бяла брада и мустаци като на морж има в кабинета си месингов плювалник и кожен диван. Всеки следобед той изчита по един нов ръкопис и после „преспива“ около час, за да избистри мнението си. След това се разхожда из квартала, пушейки пура, и когато се върне на бюрото си и се изплюе, е готов да оповести мнението си за книгата.

В „Скрибнър“ работят двама по-млади мъже. Единият е Максуел Пъркинс и е постъпил през 1910 г. Четири години и половина е бил директор на рекламата, преди да се качи на редакторския етаж и да започне да чиракува при достопочтения Браунел. През 1919 г. Пъркинс вече се е наложил като многообещаващ млад редактор. Ала наблюдавайки парада от прозореца на кабинета си, го пробожда леко разочарование от кариерата му. Прехвърлил е трийсетте и е преценил, че е твърде възрастен и претрупан с отговорности, за да се запише като доброволец в презокеанските бойни действия. Колоритното завръщане у дома обаче поражда у него съжаление, че не е станал очевидец на войната. Самото издателство почти не е усетило войната и предизвиканите от нея сътресения. Каталогът на „Скрибнър“ е спокойна лагуна на литературните вкусове и ценности. Книгите им никога не излизат извън границите на „приличието“. Всъщност те рядко постигат нещо повече от това да забавляват читателите. Тук не присъства нито един от новите автори, които привличат вниманието – Тиодор Драйзър, Синклер Луис, Шъруд Андерсън. Трите стълба на „Скрибнър“ са вече наложени писатели, дълбоко потопени в английската традиция. Тук е издадена „Сага за Форсайтови“ на Джон Голзуърти и пълните съчинения на Хенри Джеймс и на Идит Уортън. Всъщност повечето важни книги на „Скрибнър“ са от писатели, които те издават от години и чиито ръкописи не се нуждаят от редактиране. Уилям Браунел описва редакторската политика на издателствата в отговор на един от ръкописите на г-жа Уортън: „Не съм голям привърженик на човъркането на текста и не съм толкова suffisant[1] да смятам, че издателят е в състояние да направи съществен принос чрез препоръчани поправки“.

В по-голямата си част задълженията на Максуел Пъркинс като редактор се свеждат до коригиране на шпалтата – дълги отпечатани листове, съдържащи по три страници от книгата – и до други повърхностни неща. Понякога му възлагат да оправи граматиката на някоя книга по градинарство или да подреди подбраните произведения в учебни антологии с разкази и преводи на Чехов. Работата му не изисква почти никакво творчество.

Един от редовно издаваните от „Скрибнър“ автори е Шейн Лезли, ирландски журналист, поет и университетски преподавател, който прекарва години наред в Америка. По време на едно от своите продължителни турнета директорът на училище Нюман в Ню Джързи го запознава с един юноша, а Лезли и красивият младеж – амбициозен писател от Минесота – се сприятеляват. В крайна сметка младежът влиза в Принстън, но се записва в армията, преди да завърши. Произведен е в офицерски чин и е изпратен във Форт Левънуърт в Канзас. „Всяка събота в един часа, след като приключехме работата си за седмицата – спомня си той години по-късно, – бързах да отида в офицерския клуб и там в един задимен ъгъл, сред разговори и шумоленето на вестници, пишех своя роман от сто и двайсет хиляди думи всеки уикенд в продължение на три месеца“. През пролетта на 1918 г. той е убеден, че армията ще го изпрати отвъд океана. Неуверен какво вещае бъдещето, младият офицер – Ф. Скот Фицджералд – поверява ръкописа си на Лезли.

Произведението, озаглавено „Романтичният егоист“, прилича по-скоро на торба с разкази, стихове и есета, които описват съзряването на автора. Лезли го изпраща на Чарлс Скрибнър с молба за „преценката“ му. Вместо увод пише: „Въпреки цялата дегизировка текстът изгради у мен жива представа за американското поколение, устремено към войната. Възхищавам се на неговата първичност и интелигентност. Той е на места наивен, на други – шокиращ, болезнено конвенционален и нелишен от иронична сюблимност, особено към края. Около една трета от книгата може да бъде пропусната, без човек да изгуби впечатлението, че е написана от някой американски Рупърт Брук… Тя ме интригува като младежко произведение и според мен дава глас на истинската американска младеж, която сантименталистите толкова искат да натикат зад платнището на палатка на Младежката християнска лига“.

През следващите три месеца ръкописът обикаля от редактор на редактор. Браунел „изобщо не може да го смели“. Едуард Л. Бърлингейм, друг старши редактор, го намира за „изключително грапав“. Материалът се предава от човек на човек, докато не стига до Максуел Пъркинс. „Четем „Романтичният егоист“ с необичаен интерес – пише Пъркинс на Фицджералд през август същата година. – Всъщност отдавна не сме получавали ръкопис на роман, от който да блика такава жизненост“. Пъркинс обаче екстраполира една-единствена реакция. Само той е харесал книгата, затова по-нататък в писмото си неохотно я отхвърля. Цитира наложени от правителството ограничения върху печатарските материали, високите производствени цени и „някои особености на самия роман“.

Редакторите в „Скрибнър“ смятат, че не им влиза в работата да правят критични бележки по отхвърлените произведения, които най-вероятно ще предизвикат и негодуванието на автора.Въодушевлението на Пъркинс от ръкописа на Фицджералд обаче го тласка да продължи с коментара си. Възприемайки редакторското „ние“, той рискува и предлага някои забележки, защото, както твърди: „Трябва да останем отворени за вероятността да преразгледаме мнението си за издаването на романа“.

Основното му недоволство от „Романтичният егоист“ е фактът, че романът не бележи развитие към финала. Главният герой просто се носи без посока и почти не се променя в целия роман.

Възможно е това да е целен ефект от ваша страна, защото със сигурност животът познава такива случаи – пише Пъркинс, – но читателят определено остава разочарован и неудовлетворен, тъй като е очаквал героят да стигне някъде или в съвсемреалния смисъл като реакция към войната може би, или в психологически смисъл, като „намери себе си“, както например прави Пенденис. Той отива на война, но с почти същата нагласа, с която отива в колежа или на училище, просто защото така е правилно да постъпи.

С две думи – пише в заключение Пъркинс, – струва ни се, че сюжетът не достига кулминация, както би следвало, за да удовлетвори интереса на читателя, който следва развитието му; а би могло да се направи много последователно чрез героите и с помощта на ранните сюжетни ходове.

Пъркинс не иска Фицджералд да направи книгата „конвенционална“, а да я подсили. „Надяваме се отново да видим ръкописа – пише той в заключение – и веднага ще го прочетем.

Писмото на Пъркинс насърчава лейтенант Фицджералд да прекара следващите шест седмици в редактиране на романа си. В средата на октомври той изпраща на „Скрибнър“ преработения ръкопис. Пъркинс го прочита веднага, както е обещал, и с удоволствие установява, че е много по-добър. Вместо да се обърне направо към стария ЧС, той си намира съюзник сред синовете на Скрибнър. Чарлс Трети също е харесал книгата, но неговата подкрепа не е достатъчна. По-възрастните редактори отново надделяват над Пъркинс, който по-късно признава пред Фицджералд: „Опасявах се, … че това ще бъде краят на взаимоотношенията ви с нас, консервативните“.

Макс въпреки това е решен да види книгата издадена. Представя я на вниманието на две конкурентни издателства. Негов колега от „Скрибнър“ си спомня, че Пъркинс „се ужасяваше да не би да я приемат, защото беше напълно наясно с основните подобрения, от които текстът все още сте нуждае. Другите издатели обаче я върнаха без никакъв коментар“.

Пъркинс не се обезсърчава и продължава да таи надежда, че все още ще успее да уреди издаването на книгата. Убеден е, че Фицджералд би могъл още да преработи романа, след като се уволни от армията, и да даде възможност на Пъркинс да го предложи на редакционния съвет за трети път.

Фицджералд обаче не е е толкова непоколебим, колкото защитника си в Ню Йорк. При повторното отхвърляне на „Романтичният егоист“ той се намира в лагера „Шеридан“ в Монтгомъри, Алабама. Изгубва вяра в книгата, но разочарованието му е смекчено от нещо друго, което привлича вниманието му – Зелда Сейър, дъщеря на върховен съдия от Алабама, която тъкмо завършва гимназията и е обявена за „най-красивата и привлекателна“ в класа си. Представих й лейтенант Фицджералд в кънтри клуб през юли и той става един от ухажорите й, които я посещават през август същата година. По-късно Фицджералд доверява на дневника си, че на седми септември се е „влюбил“. Зелда също го обича, но го държи на разстояние. Изчаква да види дали дарбата му е достатъчно голяма, за да подсигурява лукса, за който и двамата мечтаят. Фицджералд се уволнява от армията през февруари 1919 г. и заминава за Ню Йорк, където е получил работа в рекламна агенция „Барън Колиър“. След пристигането си изпраща телеграма на Зелда: „Аз съм в земята на амбицията и успеха и единствената ми надежда и вяра е, че скъпото ми сърце скоро ще бъде с мен“.

Разбира се, Фицджералд отива да се срещне с Макс Пъркинс. Не се знае какво друго са си казали, освен че Пъркинс е предложил неофициално Скот да пренапише романа си, като промени разказа от първо в трето лице. „Макс искаше да даде на автора възможност за известна дистанция от материала – коментира съвета на Пъркинс години по-късно Джон Хол Уийлок. – Той се възхищаваше на разточителния стил и личност на Фицджералд, но вярваше, че нито един издател, със сигурност не „Скрибнър“, няма да приеме толкова дръзка и себелюбива творба“.

В средата на лятото през 1919 г. Фицджералд пише на Пъркинс от Сейнт Пол: „След като четири месеца денем се мъча да пиша рекламни текстове, а нощем правя апатични имитации на популярна литература, реших, че трябва да бъде или едното, или другото. Затова се отказах да се женя и се прибрах у дома“. В края на юли той завършва чернова на роман, озаглавен „Възпитаването на една личност“. „Ни най-малко не е преработен вариант на злополучния „Романтичен егоист“ – уверява той Пъркинс, – но съдържа част от онзи материал, усъвършенстван и променен, но пък и много прилича на него“. Фицджералд додава: „Предишният беше досадна и хаотична мешавица, но този е решителен опит за написването на голям роман и аз наистина вярвам, че съм ударил право в целта“.

Отново обзет от оптимизъм относно романа си, Фицджералд пита дали ако предаде текста на 20 август, може да се надява на издаване през октомври. „Въпросът е странен, съзнавам го, защото още дори не сте видели книгата – пише той на Пъркинс, – но се отнесохте толкова любезно към творбите ми, че дръзвам отново да се натрапя на търпението ви“. Фицджералд изтъква пред Пъркинс две причини да побърза с книгата: „…защото искам да поставя началото и в литературно, и във финансово отношение; второ, защото в известен смисъл книгата се появява тъкмо навреме и хората са жадни за прилично четиво“.

Макс намира „Възпитаването на една личност“ за отлично заглавие, което възбужда любопитството му към творбата. „Още откакто прочетохме първия ви ръкопис, имаме чувството, че ще успеете“ – незабавно отговаря той. А относно издаването на романа пише, че е сигурен в едно: никой не е в състояние да издаде тази книга за два месеца, без сериозно да навреди на шансовете й. За да съкрати периода за размисъл обаче, Пъркинс предлага да чете всяка глава веднага след завършването й.

Фицджералд не му изпраща нито една глава, но през първата седмица на септември 1919 г. върху бюрото на Пъркинс се появява напълно преработен текст. Фицджералд съществено е променил книгата и в действителност е приел всички предложения на Пъркинс. Прехвърлил е разказа в трето лице и много по-умело е използвал материала, който е запазил от предишната книга. Освен това е дал ново заглавие на книгата – „Отсам Рая“.

Пъркинс се подготвя за третата си атака на месечното заседание на редколегията, като надлежно раздава ръкописа на колегите си. В средата на септември редакторите се събират. Чарлс Скрибнър седи намръщен начело на масата. До него е брат му Артър. Браунел също присъства – страховита личност, защото той е не само главен редактор, но и един от най-изтъкнатите литературни критици в Америка. „Преспал“ е с мисълта за книгата и изглежда готов да спори с всеки от половин дузината мъже, насядали край масата, склонен да я приеме.

Старият ЧС говори дълго. Според Уийлок: „Той беше роден издател с изключителен усет, който наистина обичаше да издава книги. Обаче г-н Скрибнър каза: „Гордея се с издателството си и не мога да издавам лишена от стойност литература“. След това говори Браунел и обяви книгата за „фриволна“. Обсъждането изглежда е приключило, но старият ЧС плъзва строгия си поглед по масата и казва: „Макс, много си мълчалив“.

Пъркинс се изправя и започва да крачи из стаята. „Аз съм на мнение, че издателят е задължен преди всичко към таланта. Ако няма да издадем талант като този, проблемът е много сериозен“ – заявява той. Твърди, че амбициозният Фицджералд ще успее да намери друг издател за романа си и че младите автори ще го последват: „И тогава ние най-добре да излезем от бизнеса“. Пъркинс се връща на мястото си край заседателната маса и се обръща направо към Скрибнър: „Ако отхвърляме хора като Фицджералд, аз ще изгубя интерес към книгоиздаването“. Гласуват. Равен брой гласове на младите и на старите редактори. Настава мълчание. После Скрибнър заявява, че се нуждае от още време да размисли.

Фицджералд е спечелил малко пари с временна работа по ремонта на покривите на железопътни вагони. На осемнайсети септември, точно преди двайсет и третия си рожден ден, той получава със специална доставка писмо от Максуел Пъркинс.

Изразявам личната си радост, че мога да ви пиша с новината за решението ни да издадем книгата ви „Отсам Рая“. Възприемам я като същата книга, която беше при нас по-рано, и в известен смисъл е точно така, макар да е донякъде променена и доразвита, затова съм на мнение, че сте подобрили текста неимоверно. Както и първия ръкопис, книгата прелива от енергия и живот и според мен е много по-съразмерна… Книгата е толкова различна, че трудно може да се предвиди как ще се продава, но ние искаме да опитаме и я подкрепяме разпалено.

„Скрибнър“ очаква да издаде книгата през пролетта.

Фицджералд няма да получи аванс – навремето не се предлага обичайното днес авансово плащане. Фицджералд обаче вече си представя процъфтяващо бъдеще. В есето си „Ранният успех“ (1937) той пише: „…още същия ден аз напуснах работа, хукнах из улиците и взех да спирам коли, за да съобщя новината на приятели и познати — моят роман „Отсам Рая“ е приет за печат. … изплатих гадните си дребни дългове, купих си костюм и всяка сутрин се събуждах сред море от неописуема самонадеяност и надежда“[2]. Фицджералд оставя на Пъркинс да уточни всички условия по договора, но има едно нещо, от което не отстъпва без лека борба. Обсебен е от идеята да стане издаван автор преди Коледа, най-късно през февруари. Накрая признава пред Пъркинс причината: Зелда Сейър е станала постижима мечта. Освен това Фицджералд пише на Пъркинс: „Това ще окаже психологическо въздействие върху мен и ще ми отвори нови територии. Намирам се на етап, когато всеки месец има безумно голямо значение и сякаш е сопа в борбата ми срещу времето за малко щастие“.

Пъркинс му обяснява, че издателската година има два сезона и че „Скрибнър“ се подготвят за всеки много преди той да започне. Например всеки юли и август търговците на „Скрибнър“ обхождат страната с пробни глави и обложки на книгите, от които се очакват най-големи продажби около Коледа. Книга, включена в есенния издателски каталог, след като пътуващите търговци са обиколили книжарниците, ще трябва да се справя сам-самичка. Тя нямаше да бъде представена на книжарите, всеки от които според Пъркинс и бездруго вече „е почти на прага на лудостта заради броя на книгите в книжарницата му и инвестирането на всички средства там“. Той е на мнение, че заради това книгата ще бъде „крайно нежелана и проблемна и съответно ще пострада“. Пъркинс препоръчва втория издателски сезон, чиято подготовка започва месец след коледната треска. Тогава търговците на книги вече са реализирали най-голямата си печалба за годината и са готови за ново зареждане, този път с новите пролетни книги, сред които той се надява да бъде и „Отсам Рая“.

Фицджералд разбира и се съгласява. „Докато чаках излизането на моя роман – пише той в същото есе от 1937 г., – започна метаморфозата от любител в професионалист – нещо като слепване на всички частици от живота ти в схемата на твоята работа, така че краят на един ангажимент автоматично да се превръща в началото на друг“. Той се залавя с редица нови проекти. Пъркинс е най-силно заинтригуван от роман със заглавие „Демоничният любовник“, за чието довършване Фицджералд прогнозира, че ще му е нужна година. Когато въодушевлението му относно този проект намалява, той пише разкази и ги предоставя на списание „Скрибнър“ – месечното издание на издателството. Приемат само един от първите му четири разказа.

Фицджералд се нуждае от насърчителни думи като компенсация за получените откази. Пъркинс прочита отхвърлените творби и уверява Скот, че не би било трудно да ги издаде другаде. „Огромната им прелест се крие във факта, че са живи – пише Пъркинс. – Деветдесет процента от публикуваните разкази са извлечени от живота през рафинираното посредничество на литературата. Струва ми се, че вашите са почерпени направо от живота. Същото важи за езика и стила – те са съвременни. Освободени са от конвенциите на миналото, които повечето писатели толкова обичат… за свое собствено неудобство“. Пъркинс пише, че тези произведения „ми показват, че стоите доста солидно като автор на разкази“.

По-късно, през последните седмици на годината, Фицджералд пише на Пъркинс: „Наистина се чувствам късметлия, че открих издател, който проявява такъв интерес към авторите си. Бог е свидетел, че тази литературна игра понякога е много обезсърчаваща“. Фицджералд не разбира, че Максуел Пъркинс ликува не по-малко от него поради факта, че най-талантливият млад автор на „Скрибнър“ е неговото първо литературно откритие.

Докато е следвал в Принстън, Фицджералд споделя с гостуващия поет Алфред Нойс, че според него е по силите му „да пише или книги, които ще се продават добре, или трайно стойностни книги“, но не е сигурен кое от двете да направи. Скот ще се бори с този конфликт до края на живота си. Пъркинс бързо осъзнава, че макар и двете цели да са важни за Фицджералд, парите са от съществено значение. Докато в печатницата набират „Отсам Рая“, Фицджералд пише на Пъркинс, че му е хрумнала идея за още един роман. „Искам да го започна – твърди той, – но не ми се ще да прекъсвам по средата и пак да се налага да пиша разкази, защото не ми е приятно и го правя само за пари“. Загрижен по-скоро за парите, отколкото за литературните достойнства, той пита: „Сборниците с разкази не носят нищо, нали?“.

Пъркинс потвърждава предчувствието на Фицджералд, че по правило антологиите не се превръщат в бестселъри. „Истината е, че според мен вашите разкази биха могли да бъдат изключение – пише той, – след като значителен брой бъдат отпечатани и името ви се сдобие с популярност. Според мен в тях е заложен популярният елемент, който най-вероятно ще направи възможна продажбата им под формата на книга. Иска ми се да отделяхте повече внимание на писането на разкази… защото те са от огромна важност за изграждането на репутацията ви и защото си струват сами по себе си“.

Фицджералд е напрегнат цяла зима. Зелда Сейър се е съгласила да се омъжи за него, но сватбата зависи от успеха му като писател. В разказите той вижда пряк път към постигането на целта си. Накъсва написаното от „Демоничният любовник“ на няколко литературни скеча и ги продава по четиресет долара всеки на „Смарт Сет“ – популярно литературно списание, издавано от Джордж Джийн Нейтан и Х. Л. Менкен. Повече от всеки друг през 1920 г. редакторът и литературен критик Менкен насърчава писателите да зарежат „изтънчената традиция“ и да запишат жив съвременен език. В края на зимата, след като „Смарт Сет“ публикува шест блестящи разказа на Фицджералд за лениви дендита и дръзки дебютантки, известността на младия писател започва бързо да расте.

Колкото повече наближава излизането на „Отсам Рая“, толкова повече се заразяват служителите в „Скрибнър“ от трескавото вълнение, обзело Максуел Пъркинс месеци по-рано. Някои обаче не са развълнувани, а по-скоро ужасени. Литературният критик Малкълм Каули пише че още преди да излезе, книгата е призната за „страховития глас на една нова епоха и е причина някои от по-възрастните служители в „Скрибнър“ да се свиват уплашено“. Роджър Бърлингейм, син на старши редакторът Едуард Л. Бърлингейм и впоследствие самият той редактор в „Скрибнър“, дава пример за тази реакция в своята книга „За издаването на много книги“ – нещо като неофициална история на „Скрибнър“.

Човекът, определящ общото мнение в „Скрибнър“ по онова време, отбелязва Бърлингейм, бил важен служител на отдела по продажбите. Той нерядко не се доверявал на собствената си литературна преценка и говорел „осведомено“ за много книги и ги носел на ерудираната си сестра у дома да ги прочете. Тя уж била непогрешима и наистина много от романите, над които тя „леела сълзи“, се продавали изумително добре. Затова като станало ясно, че въпросният човек е отнесъл „Отсам Рая“ у дома за уикенда, колегите му трескаво очаквали присъдата в понеделник сутринта. „Какво каза сестра ти?“, попитали в хор. „Взе книгата с машата, защото не искаше да я докосва с ръце, след като я прочете, и я хвърли в огъня“.

На 26 март 1920 г. „Отсам Рая“ най-сетне излиза и Фицджералд бива гордо рекламиран като „най-младия писател, чийто роман някога е издаван от „Скрибнър“. В онзи ден Пъркинс отива в книжарницата и две книги се продават пред очите му. Приема го за добър знак. Седмица по-късно в жилището на енорийския пастор на катедралата „Сейнт Патрик“ само на няколко пресечки от сградата на „Скрибнър“ се женят Зелда Сейър и Скот Фицджералд. Винаги са смятали, че бракът им е сключен под покровителството на Пъркинс.

Романът „Отсам Рая“ се вее като знаме над цяла една епоха. Приковава вниманието на литературните рубрики и на графиките на продажбите. В рецензията си за „Смарт Сет“ Х. Л. Менкен пише, че Фицджералд е създал „наистина забележителен първи роман – оригинален по своята структура, изключително изтънчен като стил и притежаващ блясък, толкова рядко срещан в американската литература, колкото почтеността в американската държавност“. В своята социална история на Америка „Нашето време“, издадена от „Скрибнър“, Марк Съливан пише, че дебютната книга на Фицджералд „е способна ако не да формира цяло едно поколение, то със сигурност да привлече вниманието на света към цяло едно поколение“.

Самият Фицджералд изтъква съвсем същото в последните страници на книгата: „Ето го новото поколение, което ден след ден, нощ след нощ като в полусън оглася стари призиви, учи се на стари вери; обречено рано или късно да навлезе в сивата мръсна бъркотия, за да се впусне подир любовта и честолюбието; едно ново поколение, обсебено много по-силно от предишното от страха пред бедността и от преклонението пред успеха; израснало, за да открие, че всички богове са мъртви, всички войни са отвоювани, всяка вяра в човека – подкопана…“[3] За популярността на книгата авторът си припомня в есето „Ранният успех“:

Главозамаян, заявих в издателство „Скрибнър“, че не очаквам от първия ми роман да се разпродадат повече от двайсет хиляди екземпляра, а когато дружният смях утихна, ми обясниха, че се смята за отличен удар пласирането на петхиляден тираж от първи роман. Мисля, че една седмица след отпечатването продажбата надхвърли споменатите двайсет хиляди, но аз се приемах толкова на сериозно, че дори не ми мина през ум колко смешно е това.

Книгата не прави Фицджералд богат, прави го известен. Той е едва на двайсет и четири години и явно е обречен на успех. Чарлс Скрибнър пише на Шейн Лезли по-късно същата година: „Фактът, че ни представи Скот Фицджералд, се оказа важен за нас. „Отсам Рая“ е нашият бестселър този сезон и продължава да се продава силно“.

В първоначалната треска от известността на книгата много сериозни печатни грешки са пропуснати. Пъркинс поема вината за всички тях. Толкова се страхува от реакцията на другите служители към книгата, че почти не я изпуска от ръце през всички стадии на нейната подготовка – не я дава дори на коректорите. В „За издаването на много книги“ Бърлингейм отбелязва, че без строгия надзор на Ирма Уайкоф, преданата секретарка на Пъркинс, самият Макс „вероятно щеше да бъде нещо като правописен феномен“. Скоро незабелязаните от Пъркинс правописни грешки се превръщат в основна тема на литературните коментари. През лятото остроумният автор на рубриката за книги в „Ню Йорк Трибюн“ Франклин П. Адамс е превърнал търсенето на грешки в салонна игра. Накрая учен от Харвард изпраща на „Скрибнър“ списък с над 100 грешки. Случилото се е унизително за Пъркинс, но още по-унизителен е фактът, че авторът, чийто правопис също е под всякаква критика, също му показва грешки. Скот е превъзбуден, че книгата му се допечатва всяка седмица, но е недоволен, че много от грешките в растящия списък на Франклин Адамс остават непоправени чак до шестата допечатка.

Печатните грешки обаче явно не влияят на читателите. Творбата предизвиква възбудата най-вече на неуверената младеж на страната. Марк Съливан впоследствие казва следното за героя на Фицджералд: „Младите хора откриват в поведението на Еймъри модел за собственото си поведение, а разтревожените родители виждат как се сбъдват най-лошите им опасения“. Роджър Бърлингейм отбелязва също, че романът „изважда всички удобно задрямали родители на военното поколение от махмурлука на сигурността и ги кара да осъзнаят, че нещо конкретно, ужасно и вероятно решаващо се е случило с децата им. А у децата им създава за първи път гордото усещане, че са „изгубени“. Америка преживява най-големия и щур изблик в историята, за който много ще има за разказване“, пише впоследствие Фицджералд.

Месец след издаването на романа Фицджералд изпраща на редактора си единайсет разказа, шест стихотворения – три от които са привлекли „доста внимание във Втория поетичен годишник на Принстън“ – и цяла камара предложения за заглавие на евентуална антология. Макс прочита всички материали и подбира осем разказа, а от безгрижните заглавия на Фицджералд му допадат „Съблазнителки и философи“. Чарлс Скрибнър е на мнение, че изборът е „отвратителен“, но е склонен да остави Пъркинс да последва първия си успех с още един.

През 1920 г. приходите на Фицджералд от писане нарастват от 879 на 18 850 долара и той профуква всичко. Доколкото може да прецени Скрибнър, Фицджералд не си пада по икономиите и не изглежда особено заинтересуван от бъдещето. Той пише на Шейн Лезли, че Фицджералд „много обича хубавите неща в живота и е склонен да им се наслаждава до краен предел, докато се справя добре. Пестеливостта не е сред добродетелите му“.

От Фицджералд нататък Пъркинс си създава навика да изпраща книги на своите трудещи се автори. „Макс беше като старомоден аптекар – отбелязва един от тях, Джеймс Джоунс. – Забележи ли, че ставаш муден, ти предписва книга, от която да живнеш. Книгите винаги са специално подбрани за състоянието ти, идеално отговарят на личните ти вкусове и темперамент, но с достатъчно силен заряд, за да насочат мислите ти в нова посока“. През юни 1920 г. Макс изпраща на Фицджералд „Изпитанието на Марк Твен“ от Ван Уик Брукс. Макс пише на Скот, че Брукс „е блестящ и много обаятелен и ако книгата ти допадне, бих искал да ви срещна на обяд някой ден“. Ван Уик Брукс е най-близкият приятел на Макс Пъркинс. Двамата се познават още от детската градина в Плейнфийлд, Ню Джързи, и са учили заедно в Харвард. Сега, дванайсет години след като са завършили, Брукс е на път да стане най-изтъкнатият изследовател на американската литература.

„Това е една от най-значимите книги, които съм чел, и сякаш отново ме върна към живота – пише му Фицджералд в отговор няколко дни по-късно, след като получава книгата. – Току-що завърших най-хубавия си разказ досега и романът ще стане шедьовърът на моя живот“. Изпъстреният с подчертавания екземпляр на Фицджералд на „Изпитанието на Марк Твен“ е доказателство за дълбокото въздействие на творбата на Брукс върху следващия му цикъл разкази. В книгата на Брукс Скот прочита за роман на Клемънс, озаглавен „Златната епоха“, за мъж, който заминава на запад да търси планина от въглища и забогатява достатъчно, за да се ожени за жената, която обича. След това Скот пише новела, в която Фиц-Норман Кълпепър Уошингтън почти по същото време открива съкровище от минерали в Монтана. Фицджералд озаглавява творбата „Диамантът, голям колкото „Риц“.

Писателят продължава да работи и през лятото, ала не и Пъркинс. Той не може да си почива, ако не смята, че го е заслужил, а през въпросното лято, за пръв път в кариерата си като редактор, е на мнение, че му се полага отдих. Преди да замине в отпуск, Пъркинс изпраща на Фицджералд адреса си, в случай че му потрябва – просто името на градче, което той посещава на практика всяко лято през живота си.

Уиндзър във Върмонт се намира на една трета от границата между Върмонт и Ню Хапмпшър, на западния бряг на река Кънектикът. За Макс Пъркинс това е най-прекрасното кътче на земята. Няколко години по-рано, в сянката на планината Аскътни дядо му по майчина линия е построил няколко къщи, където да събира семейството край себе си. „Уондзър беше раят за внуците на дядо ми – пише във „Върмонтър“ сестрата на Макс, Фани Кокс. – През зимата живеехме на различни места, …но през лятото се събирахме в това просторно място, оградено с бяла дъсчена ограда, където шест къщи гледаха към селската улица, а отзад, надолу по склона до езерото се ширеха зелени морави с подрязани храсти бучиниш и кръгли цветни лехи с бегонии“. Отвъд езерото се издига особено красива част от имота, където потоци се спускат по склоновете и пътеки лъкатушат между борове и брези. Семейството нарича тези специални гори „Раят“.

В Рая младежите могат да тичат необуздани и на воля, както се вихри и въображението им. Младият Макс Пъркинс е прекарал там неизброими часове заедно с братята, сестрите и братовчедите си. По-късно, вече баща, той води там собствените си деца. Всички удоволствия в края на седемчасовото пътуване от Ню Йорк с експреса „Уайт Маунтин“, превъзходен и удобен влак с парен локомотив, стават и тяхно достояние.

Пъркинс казва на една от дъщерите си: „Най-прекрасното усещане е да си легнеш изморен“. Любимият миг от деня за Пъркинс е времето за лягане – онези броени минути, преди да заспи, когато може да „насочва сънищата си“. В тези последни будни мигове Максуел Пъркинс често се пренася в Русия през 1812 г. – място на действието на любимата му книга „Война и мир“. Нощ подир нощ съзнанието му изпълват картини как Наполеоновата армия отстъпва от Москва насред скрежа и ранния зимен сняг. Сутрин във Върмонт, след шествието на Толстоевите герои пред очите му, той твърди, че сънищата му са по-ярки и че в Уондзър спи по-дълбоко, отколкото където и да било другаде.

Всяко лято по веднъж Макс води дъщерите си на поход в планината Аскътни – катерят се трийсет минути и почиват десет досущ като княз Андрей във „Война и Мир“ и войниците му по време на поход. Ала най-голямото удоволствие на Пъркинс в Уиндзър е да поеме на дълга самотна разходка. „Истинска разходка“, както я нарича. Крачи сам по същата земя, по която са стъпвали и нозете на предците му

ИЗТОЧНИК: HTTP://KULTURA.BG