Единствените деца са разглезени, егоисти и трудно успяват да се утвърдят – това са само част от най-разпространените клишета за децата, израснали без братчета или сестричета.
Наистина ли единствените деца са по-различни от връстниците си? И кое по-силно влия върху детското развитие - броят на наследниците или отношенията в семейството?
Трима са... много
Мама, татко и дете. Според актуалните статистики така изглежда семейството на бъдещето: близо половината от семействата в Европейския съюз са с по едно дете.
 
Причините за това са много и различни. Понякога родителите планират и второ, и трето дете, но животът тегли чертата на сметките им (с раздяла, развод, тежко заболяване или смърт на един от двамата). При някои от двойките се наблюдава и т.нар. вторичен стерилитет: въпреки че първият път опитът е бил успешен, повторното зачеване е невъзможно. Има и двойки, чието първо дете е резултат от ин витро – една изнервяща, сложна и преди всичко доста скъпа процедура, която убива желанието или възможността за втори опит.
 
Броят тричленните фамилии нараства с всяка изминала година и затова, защото с едно дете много по-лесно се комбинират семейните ангажименти с професионалната кариера. Освен това тези родители имат повече време за себе си като двойка, излизат по-често и по-често се срещат с приятели, а същевременно имат много повече време за детето (другите майки и татковци често трябва да се разкъсват между двете си деца).
В днешно време семействата с едно дете са нещо нормално, независимо от критичните погледи и обществената нужда да се преодолее кризата в раждаемостта. „Типично за дете без братя и сестри!”, чуваш вероятно всеки път, когато 2-годишната ти дъщеря отказва да даде кофичката си на друго дете в пясъчника или когато 4-годишният малчуган настоява за внимание в детската градина, както и когато първокласникът ти търси мама, вместо компанията на другите деца.
„Типично за единственото дете!” - в това лаконично изказване е събрано всичко, което нашето общество е запазило като предразсъдъци спрямо детето без братя и сестри: те са асоциални, егоисти, разглезени и свръхчувствителни.
Ролята на братята и сестрите
 
Представата за детството на повечето от нас е обвита с един романтично-химерен идеал: по-малки и по-големи братя и сестри, които тичат хванати ръка за ръка през поляните и растат безгрижни заедно. Само че, честно казано, сещаш ли се за поне едно дете, което днес живее по този начин? В съвременното общество родителите с повече деца още в ранна възраст записват отрочетата си на плуване и детски ясли, на музикални уроци и детски лагери. Другарчетата за игра на нашите деца много рядко са братчето или сестричето - това по-скоро са връстниците им.
За да израснат децата като самоуверени, социално компетентни личности, те имат нужда от моменти на внимание и фази на дистанция. Трябват им също и граници, които да им показват, къде свършват волностите им. Както и глътка свобода, която да им даде смелост и пространство за порастване. Те имат необходимост да знаят, че на нуждите им се гледа сериозно, че винаги има кой да ги изслуша, когато решат да споделят проблемите си (независимо дали са на пет месеца или на 15 години).
 
За всичко изброено дотук обаче в много редки случаи е важно присъствието на друго дете в семейството. По-важна е връзката родители- дете, а не часовете на ексклузивно внимание.
И все пак - децата имат нужда от деца. Затова погрижи се още в първите години от живота на малкото, то да не расте заобиколено само от възрастни.
До известна степен дали сме израснали с брат или сестра, вероятно има някакво значение в детска възраст, но това не е определящо за целия живот. В зряла възраст единствените деца не се различават много от онези, които имат братя и сестри. Съдбата винаги раздава нови карти, животът е процес, а личността се променя до дълбока старост.
 
Как да възпитаваш единственото дете?
На какво да обърнеш внимание, за да не се превърне то в завършен егоист? Какви граници да поставяш и колко свобода да му даваш?
Първородното дете още с раждането си автоматично започва да живее във фокуса на родителите си. Дали става дума за обедното меню, празниците или планирането на семейната почивка, мама и татко винаги се съобразяват само с него. Чувството „Сега брат/ сестра ми е на ред, а аз ще почакам”, го няма.
 
• Ето защо е важно да даваш на малкото възможност да се уединява и развива само, а не непрекъснато да вземаш решенията вместо него. Както и да приемаш, че понякога детето ти има различно мнение. Например ако то не иска да ходи на разходка, не го притискай да излезете. Ако е кисело и мърмори, просто се отдръпни за малко настрана. Звучи банално, но децата също имат нужда от време за себе си. Както и от възможност да се развиват като личност, но без да изпитват угризения на съвестта, че мама може да им се обиди.
 
• Единственото дете има нужда от граници. Тези малчугани много по-често търсят близостта на родителите си и отказват да бъдат самостоятелни. Много родители с едно дете споделят, че им е трудно да си говорят на теми за „възрастни”, защото малкото непрекъснато е с тях. Затова е важно да очертаете граница между поколенията: ние сме възрастни, ти си дете. Има теми, които са само за големите. И тези теми да се обсъждат тогава, когато мама и татко са сами.
 
• Нека поддържа контакт с други деца. Ако избереш за него да се грижи детегледачка, вместо да ходи на детска градина, обърни й внимание на нуждата му да контактува с други малчугани. Стимулирай приятелствата му в ранна възраст. Редовно срещай детето с приятелчета и семействата им през уикенда. Планирайки семейната почивка, избери място, където детето ще може да общува с много други деца (идеалният вариант е къмпинг или хотел заедно със семейни приятели).
 
• И не на последно място не прекалявай с грижите за детето си: не го изнежвай и не го обсипвай със своите очаквания, желания и изисквания. От друга страна детето не бива да остава за „между другото”, защото кариерата и свободното ти време са по-важни за теб. Опитай се да откриеш златната среда.
 
Източник: http://www.moetodete.bg