20 март
Миналата година се навършиха 200 години от рождението на Шарлот Бронте, която даде живот на един от най-запомнящите се образи и една от най-великите героини в литературата – Джейн Еър. Саманта Елис, драматург и журналист, която в момента пише книга за Ан Бронте, обяснява защо някои герои устояват на времето.
Преди сто години Вирджиния Улф препрочита „Джейн Еър” (изд. „Шамбала Букс“, изд. „Хермес“) по повод сто години от рождението на Шарлот Бронте. Притеснява се, че ще й се стори остаряла, но вместо това Улф е толкова погълната и развълнувана, че не може да остави романа, а когато най-накрая го затваря, се чуди как Шарлот е успяла да създаде такава книга. Как е написала роман, който звучи съвременно дори и след толкова години? Тайната според Улф е героинята, която се усеща във всяко изречение и във всеки образ. „Мислейки за Рочестър, пише Улф, няма как да не мислим и за Джейн Еър. Спомним ли си блатата, отново се появява Джейн Еър в ума ни. Гостната, дори и онези „бели килими, върху които сякаш бяха разпръснати гирлянди от прекрасни цветя”, онази „камината от светъл пароски мрамор” с „блестящо рубиненочервено чешко стъкло” и „цялата тази хармония от сняг и огън” – какво е всичко, ако не самата Джейн Еър?”
Изминаха още сто години, а Джейн е все така актуална. Тя търси справедливост и щастие и това звучи толкова неподправено и истинско, колкото е жизнеутвърждаващо и важно според Улф и най-вероятно според самата Шарлот.
Улф харесва и „Брулени хълмове” (изд. „Ера“, изд. „Шамбала Букс“) – тя смята, че Емили по-добре борави с езика и е по-добрият поет от двете – и смята, че двете Катрин в книгата са „най-прекрасните жени в английската литература”. Това е стряскащо описание. Своенравната и противоречива Кати не е никак симпатична по общоприетите стандарти. Но това е смисълът. И заради това тя е героинята на добрите момичета, които искат да си представят, че са лоши, да си представят, че тичат из мочурищата, а вятърът вее косите им, и да обичат злодей със сърце от камък, който толкова ги обича, че стиска яростно зъби и си блъска главата в дървото, докато не му потече кръв.
За заклетите фенове на „Брулени хълмове” историята на Джейн за усърдна работа, търпение и брак с шефа й не може да се сравнява с романа на Емили.
Рядко се намира човек, който да харесва и двете героини. Феновете на Джейн посочват (и то с право), че Кати е сноб. Тя е себична и избухлива. През по-голямата част от книгата е нещастна, по едно време и полудява, и за нея няма щастлив край.
А Джейн е толкова смела! Тя е умна и не се страхува да го покаже. Държи на убежденията си. Получава това, което иска. И е трудно човек да не я заобича, когато пита Рочестър: „Нима мислите, че щом съм бедна, с обикновен произход, скромна и дребна на ръст, нямам душа и сърце? Грешите!“ Или когато настоява да си говорят „сякаш вече сме прекрачили гроба и сме застанали пред божия престол, равни един на друг – каквито сме всъщност“. Разликата между нея и Катрин е очевидна, когато последната заявява: „Аз съм Хийтклиф“. Любов тук е ужасяваща, граничеща със загубата на собствената същност. И все пак (признавам си, че дълго време Кати беше единствената героиня за мен) любовта понякога е и такава.
Една причина, поради която героините на сестрите Бронте устояват проверката на времето, е, че е толкова забавно да се спори за тях. Не могат да бъдат уловени напълно. Те са замайващо сложни. Те са объркани, с недостатъци и трудни характери, и точно в това е тяхната привлекателност. Когато Шарлот се опитва да опрости нещата в „Шърли“, като дава цялата страст на едната героиня и оставя свенливостта и типичните викториански „добродетели“ на другата, тя изсмуква живота и от двете. И нито Шърли, нито Каролайн предизвикват такава симпатия, както Джейн или Кати.
Във „Вийет“ Шарлот се връща към това, което прави най-добре – изграждането на героиня – Люси Сноу, чиято страст и ярост са в непрекъсната война с постоянните й опити да бъде спокойна и невъзмутима. „Аз, Люси Сноу, съм спокойна“ заявява тя и ние знаем, че лъже безсрамно и именно този конфликт ни кара да продължаваме да четем. Този роман принуждава Матю Арнолд да заяви, че умът на Шарлот съдържа само „копнеж, бунт и ярост“.
Люси не е толкова известна, колкото Джейн може би, защото е невероятно раздразнителна и трудна за харесване; тя е ненадежден разказвач, негостоприемна към читателя, героиня, която отказва да бъде героиня. Но се чудя дали не настъпва нейното време.
Хората отказват да четат за симпатични жени героини. От раздразнителната художничка в The Woman Upstairs от Клеър Месуд до психопатката Ейми в „Не казвай сбогом“ от Джилиан Флин (изд. „Ера“) и крадлата на мъже Джен в The Lemon Grove от Хелън Уолш писателите започнаха да обръщат внимание на лошите момичета, злодейките и антигероините. Може би Люси ще засенчи Джейн.
Може пък героините на Ан Бронте да привлекат вниманието на читателите. Винаги в сянката на двете си сестри, Ан е била първата, написала история за гувернантка, която намира щастието, в „Агнес Грей“ (изд. Шамбала Букс“). А в пламенната си и смела втора книга „Тайнствената непозната“ Хелън Греъм – героинята на Ан бяга от брак, изпълнен с насилие, за да започне отначало самостоятелен живот. Шарлот мрази този роман и прави всичко възможно да потъне в забрава след смъртта на Ан, но феминистите го преоткриват, а Сам Бейкър наскоро го съживи в добре написания ремикс по романа на Ан The Woman Who Ran – трилър, който разказва за военна фотографка, която се крие в Уоркшър.
Това е още една причина героините на сестрите Бронте да се харесват толкова много – постоянно се пренаписват. Не можем да решим какво точно чувстваме към тях, така че отново и отново се връщаме към историите им и се опитваме да ги погледнем от различни ъгли. А книгите са изпълнени с толкова енергия и живот, че могат да изтърпят неограничен брой пренаписвания. Джийн Рис смята „Джейн Еър“ за толкова проблематична книга, че обръща перспективата в „Безкрайното Саргасово море“ (изд. „Алтера“) и прави лудата съпруга на Рочестър героинята на историята си. А миналата година с удоволствие открих „Нели Дийн“ от Алисън Кейс, която поставя прагматичната прислужница в центъра на повествованието.
А кои съвременни героини ще бъдат четени и след 200 години? Не мисля, че хората ще се интересуват много от Бела Суон от поредицата на Стефани Майър „Здрач“ (изд. „Егмонт“). Любимата книга на Бела е „Брулени хълмове“, но гаджето й вампир я мрази. Любовният триъгълник в „Здрач“ дължи много на историята на Кати, която се разкъсва между двама мъже, но за разлика от Кати Бела е непохватно мекотело.
„Брулени хълмове“ намира повече отзвук в трилогията на Сюзан Колинс „Игрите на глада“ (изд. „Екслибрис“). Катнис Евърдийн живее в антиутопия, в която децата трябва да се бият до смърт по телевизията. Тя трябва да избере между две момчета – внимателният и мил пекар Пийта (чийто образ е вдъхновен от Едгар) и бунтарят ловец Гейл (който дължи много на Хийтклиф). Изборът е усложнен от борбата на Катнис да оцелее, а и от политическото й пробуждане. Може да кажете, че краят е прекалено традиционен, може да спорите за това дали Катнис прави правилния избор, можете да се захванете и с политиката в книгата, но самият факт, че има толкова много неща, за които да се водят разговори и спорове, ме кара да мисля, че Катнис е героиня, която ще остане във времето.
Източник: BBC Culture