Възлюбените

„– Ми да, те и книгите са като людете дето са ги писали. И ако нейде прочетеш в книга человешка, че само в нея е написана истината на истините, бягай, хвърли я, не я чети! Тая книга за добро не е стъкмявана.

Добрата книга – книгата дето с обич ти дума – те кара да мислиш и да питаш. Человешката истина, Велко, се менява както сезоните годишни се меняват. Едно е сега истина, утре пък друго излезе. Всеки в нещо си

вярва спроти неговия си бой, ама колко и голям да е – все е един человешки бой. Затова питай, Велко. Има за толкова неща да се попита, додето сме на тоя свет. Ние сме създадени въпроси да задаваме, а не да знаем. Свобода е да питаш, да знаеш е робство. Защо малко знаеш и грешно знаеш, а се към това привързваш като с букаи.“

*

Това е история за вечния малък човек. Който не обича да „размишлюва“, но инак „всичко разумява“. Който може и да трепери, да се гъне, да се подчинява, но който когато изригне – изригва! „Защо безумният человек е хала голяма!“ Убива, но не от героизъм, а защото е освирепял от страх. И пак от разумен страх вечният малък човек оцелява.

За Боян Йорданов „Възлюбените“ е дебют в литературата.

Но затова пък какъв дебют!

Христо Карастоянов