Веднъж, когато този свят бе стар

В развоя на цивилизациите има етапи, когато цели общества задават съдбовно важни въпроси, дават безброй отговори, а отговорите сами по себе си поставят безброй други въпроси. Това е неизменният процес на лутане в мъглявината на полузабравения човешки опит. Опит, свързан, естествено, с миналото, с историята. Случва се понякога една личност с едно-единствено изречение да определи формулата. Формулата обикновено не се чува от никого. Фактът се дължи на непознаване на социалната природа във формата и плътността на човешката мисъл, особено когато умът на човека работи на несанкционирани нива на човешкото знание.  С течение на времето от уста на уста, дори неволно изтървана, проговаряна понякога с неразбиране, ала с полагащото ѝ се уважение, същата тази формула се придвижва до слуха на отделни енергични, решителни хора, които я застопоряват в съзнанието си, обмислят я дълго, обговарят я, за да я придвижат – вече не в пространството и във времената, а в живия миг на функционалното битие. Задачата е решена. Което не се разрешава от времето, намира разрешение във времето. Въпросът за авторството в подобни случаи се разводнява – приписват си го обикновено люде, които нямат никаква заслуга за всеобщото действие. От друга страна, това, което не се оправя от човечеството, оправя се от човека; не се ли реши във времето, оправя се от самото време, от мига, от момента, от стечението на ред обстоятелства. Истината не се измисля, тя само се спомня –  в понякога недоловимото повторение на тайнствените игри на съдбата.