Поразените

Група жени, чиито мъже са убити, вървят в леденото февруарско разсъмване към мястото на убийството. Вали сняг. Жените не говорят. Като някакви черни мироносици, но не за да възвестят радостната вест, а за да видят ямата, където със сгурия са засипани телата на мъжете и бащите им. Снегът не се задържа върху този черен кръг. Стопява се. Всичко наоколо е бяло, а този кръг остава черен.

 

Роман за три жени и едно дете, които преминават през тежки за нашата история събития. Те са поразени от тоталитарния режим, установил се чрез съветската окупация след деветосептемврийския преврат.

 

Ние всички, родените преди ’89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме поразени от тези събития така, както сме поразени от Чернобилската авария. Мащабът на пораженията тепърва започва да излиза наяве. Това е печално известно на всички ни.

 

Но поразени ли са наистина „Поразените”?

 

Това е въпросът, който ме тревожеше и утешаваше едновременно, докато пишех за трите жени и за това дете.

 

В какво се изразява поражението и в какво победата?

 

Свети апостол Павловата прочута фраза звучеше през цялото време в главата ми: „…силата ми се в немощ напълно проявява…”.

 

Кой е по-силен в очите на Бога – този, който кротко плаче в себе си, или онзи, който безсрамно тържествува?