Духовните дарове на България

Ваклуш Толев е известен като богослов и автор на изследването „История и теория на религиите” в три тома. С настоящият труд той се представя на читателя в светлината на познавач на българската народопсихология. 
Първият том на книгата „Духовните дарове на България” анализира културно-историческата роля и духовния принос на религиите по българските земи – от тракийския орфизъм и българския тангризъм, през славянската митология и Покръстването, до богомилството и исихазма. Изненадващ и любопитен е погледът на автора върху причините за националните ни робства, както и тезата, че България е една школа за духовно възмъжаване.

"В потребата за повече светлина и знание за това какво е имало тук – в свещена Тракия, където 
живеем, като рудокопи или археолози на културата, която по-специално религиите са оста­вили, ще потърсим зърна на несменното. На онова, както казва Христос, което нито молец, нито ръжда го пояжда. Ще потърсим с какво предшествениците в хилядолетията са изграждали своята лична съдба, своята родова пътека и впоследствие съставлява националния дух на бъл­гар­ската земя и държава. А националният дух е вътрешно живеене! Това знание – за живяното тук, безспорно е от голямата книга на народите, които на тази земя са осъществявали религии, имали са олтари и правила, които са ги водили към Бога, но то е и страница от душите ни!
Религията ражда душевността и гради културата на народите! Затова ще се попитаме – кои са духовните дарове на нашия народ, имал благоволението да го люлне ръката на съдбата, за да го направи поселник на земята, която ще го съхрани, а той ще я оплоди? Народ, който не може да оплоди земята си, и земя, която не може да съхрани битието на народа си, взаимно се отричат и тогава идва пустинният навей, непрощаващ на нищо...
Земите, които сега обитаваме, са имали поселници преди хиляди години, а тези поселници от своя страна са имали божества. Но ние малко се спираме върху личния си олтар, който сме наследили от семейния дом, от социалната стъгда и от онова, което историята ни е поднесла като духовност. Малцина знаят тук що е имало – като наша отвоювана съдба, като наш храм, като наше вътрешно моление. Това, което се нарича родина, не е всичко, каквото човек може да загуби. Траге­дията на човека е, когато няма Бог, храм и олтар. А религията единствена дава идея за божество като път за съвършенство, храм като молитвеност и олтар като принасяне на жертва, дава и обред като изграждане на човека!
Тази земя не е обиталище само на християнството – то, сравнено с историческата давност, е ново изповедание. Тук се разгръщат различни религиозни учения, които с векове владеят душата на човека, правят се молитви, живее се с добродетели, които съответните религии слагат, колкото и първични да са били. Това е било във всички български земи. Всички, защото ние имаме и земи, които са били в българската етническа цялост, но вече не са в българската държавност. Но те са български като предназначение на националния ни дух, дарени с една провиденция да носят култура и религиозни убеждения. Те сега не са в България, но по тях има пулсация на българския дух и страници, писани от българи! И не е проблем на шовинизъм.
Затова говоря за религиите в българските земи, защото не само в един отделен исторически епизод имаме тези земи – ние ги носим като духовна цялост; имаме в тях етническа принадлежност, усвоила исторически събития, които не могат да бъдат затрити! И ние сме длъжни да видим честта на тези земи в далнините, в настоящето и в бъдещето! Защото никое достойнство не може да бъде отхвърлено. А тук е имало религии, които и сега биха ни правили чест.
Така че достойнството на тази земя и на нейните поселници не може да бъде отхвърлено и ничия съдба не може да бъде отмината. Даже сега, когато се вгърнем само в своята черупка на бъл­гари, трябва да знаем, че ние сме и траки, и славяни, и прабългари и не можем да отхвърлим съдба­та на ония, които в целостта на тази земя са правили своята стъпка и са давали своя дух!
Човек не може да остане равнодушен към една будност, която тази свещена земя има, благода­рение на душевността й, градена от религия, култура, държавност. Нейната плът е напоена – всяка нейна клетка е осветена с магнетичната сила на духовността! И всяко речено слово, всяка родена мисъл, всяка осъществена воля влизат в историята като плът, защото напояват природата със своята еманация, изграждат материални паметници и създават образци, на които правим поклонения. И не бива да имаме чувство на страх да се търсим в хилядолетията. Дори когато някой не може да повяр­ва в прераждането, той може да не къса нишката на приемственост с един обикновен биологичен закон, наречен „закон за наследствеността“. Значи хилядолетията не се късат – нито в тяхната антропологична, нито в тяхната мистична даденост. Ето защо винаги можем да се потърсим!

Единственият народ, който не е загубил паролата си – „България“, е нашият!"
От автора