Пясъчен часовник

Това е роман за самотата, разказана в бързо темпо. За любовта, която гони опашката си като котка. Той е за поезията в нас, за мръсотията в нас, за ревността, търсенето и изневярата, за телесното удоволствие, за смъртта, надеждата и мечтата. Ние сме огледални създания, отразяваме мислите си и те потичат през гръбначния стълб на времето, пълнят душата на някого близо до нас, някого, когото тормозим със себичността си, със случки, ронливи песъчинки – късчета любов. Ние сме създания, гладни за страст и красота. В търсене на тези най-силни чувства сме способни да пълзим. Превръщаме се в змии в пазвата на интимността си. Не спираме да опитваме да изпълзим извън ръба, да излезем извън рамките чрез подсъзнанието, сънищата си, чрез крясъка и разкъсването на ризата.

Счупването на часовника? Не. Той не бива да се чупи, за нищо на света. Случи ли се, няма да можем да преливаме един в друг, да се обръщаме, да сменяме положителното с отрицателното…, да си играем на дзен.