Синята безкрайност

ЛАВРАКЪТ

Допреди няколко години в малките закътани заливи на Южното Черноморие човек можеше часове наред да се чувства сам, на хиляди километри от шума на плажната глъчка, а в бистрата вода мажеше да срещне необеспокоени ята риби и да ги преследва до изнемога, а ако нещо се случеше с него, нямаше кого да извика на помощ. По тия брегове по два-три пъти на ден минаваха само влюбени двойки, някой самотен нудист – обичайно болен човек или случайна момчешка компания, идваща кой знае от къде и заминаваща кой знае закъде.
В такъв един зноен ден, към края на юли, когато въздухът като разтопен трепти от маранята на нагретия пясък, който гори стъпалата, а морето лениво се отпуска и цветът избледнява в томително-светлосиньо, аз го срещнах…
Водата беше светла, прозрачна и топла. Обедът току- що преваляше – идваше време за почивка.
Убеден бях , че и рибата дремеше по това време някъде на сянка, но не исках да се откажа от тия неповторими топли часове, дори ако не срещна нищо във водата. Редуването в тази част на деня на къпане и излежаване на горещите пясъци, необезпокояван от никого, беше изживяване, което не може да се забрави.
След като около час се пощурах из бистрите води на залива и като не видях почти нищо достойно за преследване, реших да изляза и да се постопля в края на пясъчния плаж, където почваха ивици камъни, успоредни на прибоя, зад които се образуваха топли глинести плитчини, пълни със скариди и колонии паникьосани криви раци.
Изведнъж видях пред себе си някаква едра мъртва риба, която безнадеждно се поклащаше от крайбрежните вълнички. Главата й почти се подаваше на повърхността, а опашката й тежко висеше на долу. Голямата риба унило се люлееше от ритъма на водата. Край нея се бяха образували няколко мехурчета въздух и плуваха почернели клечки.
“Мърша” – помислих си и даже не счетох за необходимо да си заредя харпуна. Приближих се и леко обикаляйки наоколо, я заразглеждах, гнусейки се даже да я пипна. Но тя съвсем нямаше вид на отдавна умряла – нито беше побеляла и подпухнала, нито нещо друго в цвета й издаваше повод да я мисля за леш.
“Лаврак е” – мислех си, макар че за първи път виждах морския вълк. Знаех го доста добре от описания и снимки. – “Сигурно е ударен от бомба сутринта и не са успели да го извадят, а сега течението току-що го изхвърля на брега. Може да става за ядене даже…” – продължавах да си мисля аз все в тая посока на разсъждения.
Протегнах ръка да го хвана и да го извадя на пясъка, за да го разгледам спокойно. Едва пръстите ми докоснаха опашката и за моя изненада, великанът вяло се размърда. С неориентирани и лишени от всякаква координация движения, той спокойно отплува на няколко метра и пак се залюля ни жив, ни умрял.
“Жив е !” – пресвятка в ума ми и инстинктивно хукнах след него. – “Само силно е зашеметен. Ей сега ще го догоня и ще го измъкна за опашката !”
Предпазливо посегнах отново. Беше красавец – вече го оценявах: над седемдесет сантиметра, набит и внушителен. Ех, че късмет! Протегнах ръка, но той сякаш ме видя и с доста добре координирани движения бързо се отдалечи.
“Чорт! Та той е доста подвижен… Няма да го стигна така.” Заредих харпуна и с бързи движения се понесох в посоката, където все още го виждах да плува забавено.
Но “Чортът” ме усети, махна с опашка за сбогом и се заби в синята дълбочина към открито море. Бях в положението на човек, който хванал заспала мечка за ушите, а тя се е уплашила и избягала под носа му…
Дни наред не си намирах място, като се ругаех: “Тъй ти се пада, гони сега дребосъците!”
Дойде зимата.
Една вечер, когато камината разливаше наоколо си сладката топлина на своя огън и пламъците блещукаха, а заради един приятел изваждах от библиотеката си някакъв риболовен справочник, реших да го разлистя за няколко малки справки. Отгърнах страниците за лаврака и очите ми се облещиха от почуда, попаднали на реда “… понякога в горещите летни дни лавракът виси във водата като корен и се оставя като мъртъв на играта на течението…”