Свидетелства

Всичко започна от една снимка, по-точно от един пожар, след който в семейството ни останаха малко неща. Спасеното бе високо оценено от нас и точно когато си мислехме, че всичките ни спомени са загинали безвъзвратно, в пожара се намериха запазени снимки. На една от тях дядо ми Ангел Гюлев заедно със свои сълагерници от “Богданов дол” са запечатали освобождаването си пред обектива. Годината, отбелязана старателно от баба ми на гърба на снимката, е 1948.
Не съм виждала друга подобна снимка и не зная някому да е хрумнало да отбележи по този начин свободата си. В съсредоточените погледи на осмината мъже от снимката има толкова мъка, ръцете им са така тежко отпуснати, дрехите им са толкова вехти и опърпани, че не можеш да си ги представиш като предишните ведри, усмихнати, предприемчиви хора. По някакъв начин напомнят герои на Солженицин. Може би защото са брадясали и в очите им е стаено гордото чувство на обреченост, може би защото всички те са били с професии, важни за обществото – учители, адвокати, лекари, зъболекари, които в този момент са запокитени извън него и не знаят дали отново ще намерят мястото си. Когато видях тази забравена отдавнашна снимка, реших, че трябва да направя нещо, за да се запазят спомените за дядо ми, за баща ми и майка ми. Започнах да разказвам за снимката на приятели и познати и някой ме подсети, че вместо да жаля за изгубения си дом и за любимите си книги, бих могла да издиря и да запиша хора, които са се сблъскали с насилието на тоталитарната система, преживели са го и го помнят. И досега съм убедена, че устният непосредствен разказ на човек е най-точното свидетелство за времето. В него няма литература, няма художествена измислица, а само гъст, синтезиран живот. И този живот е памет за миналото, което би трябвало да се помни, да се знае. То не бива да се забравя, макар че сме склонни много и важни неща да забравяме. Не съм срещала по-безпаметен народ от българския. Все забравяме, все започваме отначало, все не знаем, все сме изненадани. Нищо не се опитваме да задържим в съзнанието по-дълго от един миг, да запомним някакъв исторически урок, да си вземем поука. Но, защото съм оптимист, искрено се надявам децата на децата ни да не са такива, да не тръгват от нулата, да се опитат да помнят и да знаят.
И се захванах.
Така в продължение на две години издирвах и записвах хора, които бяха съгласни да разкажат живота си, не се смущаваха от микрофон, бяха открити и готови да понесат връщането в миналото. Някои от тези разговори са пестеливи и лаконични, други са дълги и подробни и в тях личи историческото знание за съдбата не само на отделното семейство, на отделния човек, но и за нацията. Някои от хората се отнасяха фриволно и иронично към съдбата си, смятаха, че са се промъкнали успешно и хитро през живота, други бяха изпълнени с нестихваща тежка жалост, но всички те са белязани от страданието от тоталитарната система. Благодаря на всички, които се съгласиха да застанат пред микрофона.

Веселина Гюлева