Класическа японска поезия

ТРАДИЦИОННАТА ЯПОНСКА ПОЕЗИЯ

В предлаганата книга са включени сто и една любовни танка, като малко повече от половината са от първата антология с японски песни Manyo-shu- Сборник от милиарди листа, а останалите – от императорските антологии (chokusenshu-), съставени между Х и ХІІІ в.

Предполага се, че антологията Манйошю е завършена през втората половина на VІІІ в., но със сигурност е известно само, че последното по време стихотворение, включено в нея, е написано през 759 г. През 905 г. император Дайго възлага на група известни поети, начело с Ки но Цураюки, да съставят нова антология, която получава названието Kokinwakashu- Сборник от стари и нови японски песни, но е по-известна като Кокиншю. До 1205 г. са съставени осем такива антологии, последната от които е Shinkokinwakashu- Ново събрание от стари и нови японски песни, по-известна като Шинкокиншю. Съществуват двайсет и една императорски антологии, но първите осем (hachidaishu-) заемат особено място в историята на японската литература и дават най-ясна представа за развитието на поетичния жанр танка.

За разлика от хайку, другия традиционен жанр, който напоследък получи световна известност, донякъде с цената и на собствената си идентичност, за танка у нас почти не се говори.

Тъй като извън Япония хайку често се противопоставя на танка, бих искал да припомня думите на големия поет и реформатор от края на ХІХ в. Масаока Шики, че танка и хайку са два ствола на японската поезия, растящи от един корен.

До последното десетилетие на ХІХ в. танка и хайку запазват непроменена не само формата си, но и относително затворената си естетическа система. Исторически танка предхожда хайку и възниква като част от waka (yamato uta) японски песни, наречени така, за да бъдат разграничени от китайските стихове kanshi (kara uta).

Най-пълно жанровото многообразие на вака е представено в Манйошю. В последващите антологии вече се включват изключително танка. Това е причината термините вака и танка да се употребяват и като синоними.

Японските хроники приписват първата танка на Сусаноо но Микото (Суса-но-О-но-Микото) – брат на Великата богиня Аматерасу. След като побеждава осемглавия змей и спасява Кушинада химе, той се жени за нея и издига дворец в Идзумо. Стихотворението, в което Сусаноо възпява този дворец, е поместено в писмения паметник от началото на VІІІ в. Коджики и се разглежда като първата вака в японската литература, а може да се каже, че то е и първата любовна вака.

Yakumo tatsu В Идзумо

Izumo yaegaki до облачната вис

tsuma gomi ni за мойта жена

yaegaki tsukuru дворец ще издигна.

sono yaegaki o. О, какъв дворец!

Ритмичната организация на танка се основава на редуването на реални и тихи мори в пет стиха (реда) с дължина по осем мори. Реалните мори се редуват по формулата 5-7-5-7-7, като от гледна точка на ритъма танка се разделя с помощта на цезура на две строфи – горна (kami no ku) и долна (shimo no ku). През различните периоди от развитието на танка съставът на тези строфи се е променял. До края на ІХ в. цезурата е след втория или четвъртия стих (5-7/5-7-7 или 5-7-5-7/7), а от началото на Х в. предпочитана е формата (5-7-5/7-7). В наши дни с термина ками но ку обикновено се означават първите три стиха на танка.

Както на метъра, така и на поетическия канон, още от древността се е придавал сакрален характер, а писането на стихове се е разглеждало като свещенодействие, като висш израз на японската душевност (nihon no kokoro).

Първоначално сакрализацията на поезията се е осъществявала на базата на анимизма, характерен за традиционния религиозен култ шинто (shinto- път на боговете). Основа на шинтоизма е концепцията за единството между човека и силите на природата, въплътени в многобройни божества. Особено място заемат вярванията за душата на думата (kotodama) и на предметите (monotama).

Постепенно анимистичните концепции на шинтоизма се сближават с класическата китайска триада Небе-Земя-Човек и с идеята за всепроникващата същност на Буда, като на тази основа възниква своебразен религиозен синкретизъм, изиграл определяща роля в развитието на японската култура.

Пътят на поезията се разглежда като един от Пътищата на Буда, а самото творчество се приравнява с медитацията. Съществуват множество разкази и предания, в които на танка се приписва чудодейна сила за изгонване на зли сили, укротяване на природни стихии и т. н.

С шинтоизма се обяснява изключителното многообразие от имена на планини, реки, растения и птици, характерни както за танка, така и за хайку. Някои автори дори говорят за фитоанимистичен характер на японската култура. В Манйошю например се срещат имената на 160 различни растения, особено място сред които заемат сливата, борът, бамбукът и сакурата. От общо 4516 стихотворения, включени в антологията, в 118 се среща сливата, а полското цвете хаги, което е един от символите на есента, се среща в 141 стихотворения.

Според естетическите представи на японците красотата на природата намира най-ярък израз в цветята, птиците, вятъра и луната – kachu- fu-getsu.

Много символи са свързани със старинни китайски легенди и предания. Особено обичана е легендата за любовта между звездите Вега (Тъкачката) и Алтаир (Пастирят), които са разделени от Млечния път (Небесната река) и се срещат само веднъж в година с помощта на свраките, които допират крилете си, за да направят мост над Небесната река (kasasagi no hashi). Според друг вариант на същата легенда Пастирят преминава Небесната река с лодка или през брод. В Манйошю са включени десетки стихотворения на тази тема. Ето една танка, поместена под номер 2077:

Watarimori Побързай,

fune hayawatase лодкарю, побързай.

hitotose ni Тази година, уви,

futatabi kayou не ще преминеш пак

kimi ni aranaku ni. Небесната река.

Дивите гъски пък се възприемат като носители на вест от дома или на любовно послание, като тази символика също е свързана със старо китайско предание. Ето едно стихотворение от неизвестен автор, включено в цикъла Разни песни под номер 1161:

Iezakari Далеч от родния дом

tabi ni shiareba застига ме вечер студена.

akikaze no Духа есенен вятър

samuki yu-e ni и диви гъски със крясък

kari nakiwataru. прелитат нейде над мен.

Замяната на едно название с друго при превода може да унищожи самата същност на стихотворението. Дори да ни се струва, че споменаването на дивите гъски в любовна танка не е естетически издържано заради специфични конотации в българския език, тяхната замяна с жерави например може и да придава по-голяма благозвучност на превода, но разрушава символиката на оригинала, без да предлага адекватна трансформация на български език.

Друга особеност на класическата танка са многобройните географски названия, които често са носители на различно религиозно или символично значение. Така например двата върха на планината Цукуба символизират мъжкото и женското начало, а името на река Минаногава, която извира от тях, често се записва с йероглифите за мъж и жена. Ето една танка на Йодзей Ин, поместена в Госеншю, която може да бъде разбрана само в контекста на казаното по-горе:

Tsukuba ne no Води от върховете

mine yori otsuru на Цукуба

Minanogawa събира Минаногава

koi zo tsumorite и в бездна от любов

fuchi to nari nuru. превръща се реката.

Може би най-очевидната особеност на традиционната японска поезия е краткостта на формата. Пряко свързани с нея са такива характеристики като пестеливост на изразните средства, недоизказаност и сугестивна наситеност.

Танка и хайку трудно могат да бъдат разбрани извън контекста на единството между линейното и цикличното време.

Човешкият живот е само миг от гледна точка на линейното време, но той придобива други измерения, когато се включи във Великия кръговрат на природата. С това е свързано и така обичаното от японците сравнение на човешкия живот с капчица роса.

Идеята за единството между линейното и цикличното време е характерна за будизма, но тя е израз и на тип духовна нагласа. Вижте например при Атанас Далчев:

Аз не излизам никога от къщи

и моите еднички гости са годините,

а много пъти пожълтяваха градините

и аз не съм навярно вече същият.

Нашият мимолетен живот се озарява от любовта – скрита или споделена, щастлива или невъзможна. Но дори когато говорят за любов, японските поети не излизат от минорната тоналност на размисъла за преходността на този свят (kono yo). Белият сняг е прекрасен символ на любовта, но колко печално звучи едно от най-изящните хайку на Сантока:

Между живота

и смъртта

сипе се белият сняг.

Почти всички класически японски любовни стихотворения са написани по конкретни поводи, но съдържанието им е освободено от историческа конкретност. Те ни разказват за чувства, които може да изпита всяко човешко сърце, без оглед на времето и мястото. Може би това е обяснението за учудващо съвременното звучене на стихотворения, написани преди повече от хилядолетие.

Братислав Иванов