Съдби

Мирослав Попович (1926-1985) е необикновено явление в сръбската литература. Единственият му роман „Съдби", писан в продължение на две десетилетия, веднага след появата си през 1984 година е отличен с престижните литературни награди -Нолитова и „Милош Църнянски". „Истинска класика в модерната сръбска проза" - казва за творбата му писателят Драгослав Михайлович, а литературният критик и историк Йован Деретич определя стила му като „контемплативен психологически реализъм". Не се случва често литературният успех и читателското признание на едно произведение да са едновременно толкова изненадващи, като се има предвид, че авторът е непознато дотогава име, и толкова безспорни. В този, по думите на самия М. Попович, „роман без герои" критикът Новица Петкович на свой ред подчертава „балансираността на повествованието" и „тънко нюансираната психология на характерите"; в подкрепа на това наблюдение е и написаното от преводача му на френски Ален Капон: „авторът нищо не оправдава и никаква кауза не защитава, просто се задоволява да разказва и рядко един исторически роман г звучал толкова точно". Великолепният превод на български на тази прецизна в реалистичната си издържаност творба дължим на Жела Георгиева („Стигмати", 2007)
Повествованието на Попович обхваща кратък времеви отрязък (началото на 40-те години на XX век) от живота на хората в Нова паланка - имагинерно, но и типично с етническата си пъстрота градче по поречията на Дунав, Тиса или Сава. Самото му локализиране (което иначе не би било никак трудно географски) или „подвеждане към" значим исторически момент или „най-важно "събитие в летописа.
Из „Литературен вестник, бр. 31”