Животното като литературна провокация: "Анималистиката" на Емилиян Станев

Разделянето между литературата и нелитературата, както и това между човека и животното, е задействало поредица от практики. То е изградило литературознанието като дисциплина, която въз основа на него се е изпълвала със самочувствие да претендира за автономност както в дискурсивен, така и в институционален план. Същевременно граници между литературата и нелитературата са постулирани и от самата литература. Така нареченият „български символизъм" подбира своя речник от „поетични" думи, за да се дистанцира от „простонародната", „нелитературна" реч. Жестът на разделянето е толкова настойчив, че се установява и вътре в самата литература и литературознание. Раздалечават се не само литература от нелитература и литературознание от не-литературознание, но и една литература от друга, един тип литературно изследване от друг. Чрез „поетичните" думи символизмът не само бяга от всекидневната езиковост, но и от „недостатъчно изтънчената" предишна литературна култура. За да се разграничат помежду си, литературоведските нагласи определят литературата по различни начини, нерядко невиждайки, че говорят за едно и също.
В моето четене Станевата „анималистика" ме срещаше с несигурността на границата между човека и животното. Разбирах и че тя не иска да се дели от нелитературното, а обратното - сякаш да ми демонстрира слабостта на литературното, нестабилността му, - това, че то, колкото и страстно да бъде защитавано, е винаги на изчезване; че отношението „литература - извънлитературни реалности" не е като между две отделни цялости, нито пък едното е допълнение на другото; че подобно на Беняминовия деструктивен характер литературата не обича уединението.